Читать «Персепликуис» онлайн - страница 261

Дънстън се отдалечи, оставяйки Ариста и Ейдриън объркано да се взират един в друг.

Ройс се поколеба на прага, спирайки очи на момичетата, които стояха в краката на Модина. Императрицата бе една от малкото, които седяха на стол. Идеята не беше нейна, но Баркърови бяха настояли. Той отиде и седна до Ейдриън.

— Къде са сенките ти? — попита Ейдриън.

— Изглеждаш разтревожен.

— Просто искам да зная предварително, ако предизвикаш нова война.

— Смайваща увереност в дипломатическите ми умения имаш.

— Какви дипломатически умения?

Ройс се навъси.

— Отвън са. Поговорих с тях за пространството.

— Така ли?

— Говорят апелански. А и нали поназнайвам малко елфически.

Ройс се облегна на крака на масата, загледан в Мърси, която се кикотеше, докато Али шептеше нещо в ухото ѝ.

— Защо не идеш да поговориш с нея?

Ройс сви рамене, тревога сбърчила челото му.

— Какво има?

— Нищо — Ройс се изправи. — Тук е малко горещо за вкуса ми.

Гледаха го как внимателно пристъпва около седящите на пода и излиза. Ейдриън погледна към Ариста.

— Върви — рече му тя.

— Сигурна ли сте?

— Разбира се. Върви.

Той се усмихна, целуна я и се изправи да догони Ройс.

Ариста плъзна поглед по заобикалящите я усмихнати приятелски лица, които разговаряха и се смееха. Откъм кухнята пристигаха димящи купи. Абелард, седнал на обърната кофа, насмоляваше лъка си, чакайки Дани, който седеше до него и довършваше чиния овнешко. Помещението се изпълваше, мястото за сядане намаляваше заплашително. Около Модина имаше широко пространство въпреки тълпата. Императрицата седеше в ъгъла срещу вратата и се усмихваше по-широко от когато и да било. Само момичетата стояха близо до нея, но всички очи в стаята постоянно се насочваха натам.

Ариста се изправи и откри Арбър да мята кръгъл самун в пещта. Опря се на тезгяха и обърса чело с опакото на набрашнената си ръка.

— Този е последният — усмихнато ѝ рече тя. — Притеснявах се за теб. И двамата се притеснявахме.

— Наистина?

— Да! Само как изчезнахте онази нощ, а после дойдоха войниците — страхувахме се за теб. В селото цареше смут цяла седмица след това. Четири пъти идваха да тършуват из брашното. Не зная за какво те търсеха — и още не зная.

— Вече е без значение — рече ѝ Ариста. — Всичко свърши и отсега нататък нещата ще бъдат различни.

Изражението на Арбър показваше, че тя не знае как да разтълкува тези думи.

— Я кажи, още ли пазиш роклята, която ти дадох?

— О, да! — тя погледна към робата на Ариста. — Естествено, искаш си я обратно.

Тя понечи да се отдалечи, но Ариста я хвана за ръката.

— Не, не заради това питах.

— Всичко е наред. Грижих се добре за нея — нито веднъж не съм я носила. Само я погледнах няколко пъти.

— Просто си мислех, че трябва да я облечеш, защото ще ти трябва.

— О, не, никога няма да облека толкова хубава дреха. Както ти казах и преди, няма шанс да ида на бал или на нещо подобно.

— Точно това е — рече ѝ Ариста. — Смятам, че ще отидеш — естествено, ако приемеш.