Читать «Персепликуис» онлайн - страница 260

— Не! — викнаха в един глас Ейдриън, Ариста, Моувин и Дигън, стряскайки всички. Сетне започнаха да се смеят.

— Моля ви, само не и осолено свинско — додаде Ейдриън.

— Овнешко става ли? — притеснено запита Абелард. Стригачът Абелард и жена му живееха срещу Ейдриън. Той беше слабоват плешив хапльо, чиято стойка пораждаше у боеца асоциации с надничаща от черупката си костенурка.

Всички закимаха ентусиазирано.

— Овнешко е идеално.

Абелард се усмихна и се отдалечи.

— Донеси си и цигулката, кажи и на Дани да си донесе кавала! — викна след него Дънстън. — Изглежда пролетта дойде рано тази година, а?

* * *

Ариста бе предпазлива, научила си урока предният път. Сега се ограничи до една чаша от пивото на Армигил, дори и от това се чувстваше леко замаяна. Седеше до Ейдриън върху купчина чували с брашно, струпани по пода на пекарната. Самият под бе хлъзгав от тънкия пласт брашно, особено допаднал на момичетата. Али и Мърси се плъзгаха по него като по замръзнало езеро, поне докато не започнаха да прииждат повече хора, което направи пързалянето невъзможно. Ариста си помисли да предложи помощ на Арбър, но последната вече имаше половин дузина жени, работещи в тясната ѝ кухня. А и след всичко преживяно беше толкова приятно просто да седи, облегната на него, усещайки ръката му върху гърба си. Поемаше вкусния аромат на пресен хляб и печено агне. Вслушваше се в приятелското бърборене и се опиваше от топлината и уюта. Чудеше се дали това бе очаквало Олрик отвъд в светлината. Зачуди се дали там ухаеше на печен хляб и напрягайки памет, почти бе убедена в това.

— За какво мислите? — попита Ейдриън.

— Моля? О, просто се надявах Олрик да е щастлив.

— Убеден съм.

Тя кимна и Ейдриън издигна чаша.

— За Олрик — рече той.

— За Олрик — повтори Моувин.

Всички в стаята, които държаха халби — дори и онези, които не бяха чували за Олрик — издигнаха чаши. Очите ѝ се преместиха върху Али, която сега стоеше между Модина и Мърси, отхапвайки като пиле от къс кафяв хляб.

— За Уайът и Елдън — прошепна Ариста, толкова тихо, че дори и Ейдриън не я чу, и изпразни чашата си.

— Много съжалявам за станалото, Дън — обърна се към приятеля си Ейдриън, докато Дън помагаше в разнасянето на храна. — Много ли беше зле, какво стана след като си тръгнахме?

Дънстън погледна да види къде е жена му.

— За Арбър беше много трудно — рече той. — Изглеждах по-зле, отколкото беше в действителност. Близо шест седмици тя трябваше да върши всичко, но сега това отмина. Свикнал съм да ми понапукват главата — той се ухили, сетне погледна любопитно към Ейдриън и Ариста, седящи ръка за ръка. Ройс току-що влезе и Дънстън го погледна нервно. — По-добре внимавай. Той не изглежда да е от типа, които прощават подобни неща.