Читать «Персепликуис» онлайн - страница 257

— Ади? — приближиха се Дънстън и жена му, които ги гледаха невярващо. И двамата бяха облечени в захабена вълна, покрити с парченца кал, а босите им нозе бяха потънали в пръст.

— Как си, Дън? — попита Ейдриън. — Какво правиш на полето?

— Ора — сухо отвърна той, взирайки се към непознатите. — Е, опитвам се. Постопли се, но почвата още не е достатъчно мека.

— Ореш? Но ти си пекар.

— Печем нощем.

— А кога спите?

— Стига си плещил и се чупаросвай! Да те няма! — викна му Армигил, сякаш той беше натресла се в градината ѝ крава. — Ади, не разбираш. Ако те открият тук…

— Точно така — съгласи се Дънстън, сякаш се пробуждаше. — Трябва да си вървиш. Ако Лурет те види…

— Лурет? Представителят? Още е тук?

— Изобщо не си е тръгвал — рече Осгар.

— Обвини лорд Балдуин в нелоялност — вметна Уилфред.

— Сиуард умря в боя — тъжно каза Армигил. — Лурет заключи бедния стар Балдуин в собствената му тъмница, затова ти и дружките ти трябва да се вдигате!

— Късно — рече Ройс, поглеждайки към имението. — По хълма вече маршируват хора.

— Кои са те? Имперски войници? — попита Ейдриън.

— Така изглежда. С униформи са — каза крадецът.

— Какво става? — попита Ариста, пристъпвайки напред. Усмихна се към Дънстън и Арбър.

— О, Емма! — Арбър ѝ заговори със страхлив тон, но не каза нищо повече. За миг Ариста изглеждаше объркана, сетне се изсмя.

— Олеле — продължи Армигил, забелязвайки колата, където Али и Мерседес се прозяваха. На лицето ѝ се появи тъжно изражение. — И дребосъци ли сте помъкнали?

— Твърде късно ли е да ги скрием? — попита Арбър.

— Оттам могат да ни видят — отвърна Осгар.

Моувин пристъпи до Ройс, поглеждайки към дребните фигурки, които слизаха по склона.

— Колко са?

— Дванадесет — отвърна Ройс — с Лурет включително.

— Дванадесет? — изненадано рече Моувин. — Наистина?

Крадецът сви рамене.

— Вероятно оня, дето изтича там, е споменал, че имаме жени и деца.

— Но чак дузина?

— Всъщност единадесет.

Моувин подбели очи и скръсти отвратено ръце на гърдите.

— Значи Лурет ви е накарал да работите в полето? — запита Ейдриън, докато завързваше коня си.

— Тъп ли си, момче? — викна Армигил. — Какво стоиш и ми дрънколевиш? Идват да те опандизят — ако имаш късмет де. Ще те отвлекат в тъмницата, ще те претрепат, ще те оставят да пукнеш от глад и ще те измъчват. Тоя Лурет не е наред с тиквата.

Майнс и момчетата се заеха да съберат конете и да ги привържат към колата, кимайки учтиво на местните.

Скоро дочуха екота на крака, докато войниците от имението маршируваха в два реда — шестима отпред и петима отзад. Носеха ризници от метални брънки и плоски шлемове. Предните бяха въоръжени с копия, а задните бяха арбалетчици. Зад тях яздеше Лурет, яхнал белезникав кон с черна муцуна и бяло кръгче около едното око. Не се бе променил особено от последния път, в който Ейдриън го бе видял. Все така имаше хищни черти и жестоки очи. Но гардеробът му се бе обогатил. Носеше дебела брокатена туника с кадифено наметало и прекрасни дълги ръкавици, поръбени с шеврони по китките. Беше обут в кожени обуща с месингови закопчалки, които улавяха остатъците от слънцето.