Читать «Персепликуис» онлайн - страница 256

Ройс нямаше нищо против новите си закрилници. Почти не повдигна темата и яздеше, все едно те изобщо не бяха там. Ейдриън предположи, че партньорът му просто ги търпи — засега. Всички, особено Ройс, бяха прекалено изтощени, за да мислят, а Ейдриън имаше само една мисъл — да открие заслон преди смрачаване. С тази мисъл се отправи на юг, следвайки малкия приток на Бернум, който той познаваше просто като южната рекичка, отвела ги в родния му Хинтиндар.

Пред конюшнята седеше мъж, заточващ нож на плуг, който ги забеляза. Имаше остра черна брада и оцапано сипаничаво лице. Бе облечен в традиционната за вилан гугла и туника до коленете. Шокирано се взря в тях за няколко секунди, сетне издаде някакъв звук, който наподобяваше цвърчене. Изтича до камбаната, окачена на стълб в средата на улицата, и я удари пет пъти, след което се стрелна към имението.

— Чудак — отбеляза Ейдриън, спирайки коня си при кладенеца, след което даде знак на всички да спрат.

— Май го изплаши — рече Ройс.

Ейдриън хвърли поглед назад към елфите, застанали в идеална редица на огромните си бели коне, облечени в златна броня. Средният от тях държеше десетфутов прът, от който се вееше дълъг златно-син флаг.

— Да, сигурно от мен се е стреснал.

Двамата продължиха да гледат търчащия мъж. Сега вече изглеждаше не по-голям от палец, но Ейдриън все още можеше да види как краката му нанасят удари по земята.

— Познаваш ли го? — попита Ройс.

Ейдриън поклати глава.

— За какво е камбаната?

— Спешни случаи, пожари, тревога — такива неща.

— Предполагам не е видял пожар.

— Тук ли ще спрем? — попита Майрън. Двамата с Моувин седяха на конете си точно зад елфите, непосредствено преди колата. — Дамите питат.

— Може. Възнамерявах да идем до имението и да се представим, но… смятам, че за това вече са се погрижили.

Слезе, позволявайки на коня си да се напие с вода. Останалите също слязоха, включително Ариста и Модина — императрицата все още бе увила раменете си в одеяло. Оставиха момичетата да спят в колата.

Ейдриън тъкмо се канеше да потропа на вратата на пекарната, когато тълпа започна да изпълва селото, следвайки кравешкия път откъм нивите. Бяха вдигнали гребла над главите си и изскочиха на улицата, спирайки в мига, щом ги видяха. Ейдриън разпозна повечето от лицата: Осгар надзирателят, шивачът Харбърт, Алгър дърводелецът, коларят Уилфред.

— Ади! — викна Армигил. Старата пивоварка си проби път. Широките ѝ бедра разблъскаха тълпата. — Как… К’во дириш тука, хлапе? И кой си довел със себе си?

— Аз… — едва можа да отговори той, преди тя да продължи.

— Не си прави труда да разправяш. Трябва да се махнете. Взимай си хората и марш!

— Трябва да поработиш над обноските си, мила — рече ѝ боецът. — Миналия път ме удряш, а сега…

— Не разбираш, хлапе. Нещата се промениха. Няма време да думам. Трябва да се махаш оттука. Негова светлост опра пешкира предния път.