Читать «Персепликуис» онлайн - страница 255

Ариста се изсмя и поклати глава, с което затрудни работата на Модина.

— Сигурна ли си, че си същата Тракия Ууд, която срещнах някога?

— Не, предполагам не съм — отвърна Модина. — Тракия бе великолепно девойче, наивно, звездооко, кипящо от живот. Дълго време я смятах за мъртва, но сега мисля — не, сега зная — че частица от нея все още е жива. Ала вече съм Модина.

— Е, която и да си, ти си удивителна. Наистина си императрица, достойна да управлява човечеството.

Модина снижи глас и ѝ каза:

— Ще ти разкрия една тайна — изобщо не съм аз. Е, понякога ми идва някоя и друга добра идея — и в този случай обикновено се изненадвам — но истинският гений в сянка е Нимбус. Амилия заслужава всички богатства на империята за назначаването му. Той е истинско чудо — тих, непретенциозен, но невероятно брилянтен. Ако възнамеряваше, щеше да ме замени в миг. Уверена съм, че би могъл да спретне великолепен преврат, но той не се интересува от властта. Не се занимавам с политика дълго, но дори и аз мога да видя, че толкова талантлив човек, същевременно лишен от алчност, е нещо изключително рядко. Знаеш ли, че още спи в старата си стаичка? Или поне спеше, преди замъкът да бъде разрушен. Имперският канцлер живееше в малка каменна килия. Той, Амилия и Бректън са моите съкровища. Не зная как щях да оцелея без тях.

— Не забравяй Ейдриън — напомни ѝ Ариста.

— Ейдриън? Не, той не е мое съкровище, нито ти.

Тя спря да реши косата ѝ и Ариста усети Модина да я целува по главата.

— Няма дума, с която да ви опиша, освен може би… чудотворци.

* * *

Пътят пресичаше средата на селото. Постройки от дърво, камък и плет и кал обграждаха друма, започвайки от малкия дървен мост и свършвайки непосредствено пред склона, върху който се издигаше господарското имение. Разнебитена сбирщина колиби и дюкяни, хвърлящи дълги сенки. Отвъд тях Ейдриън можеше да види хората в полето, обработващи най-близките до селото ниви. В долината, в близост до реката, полята почти се бяха изчистили от сняг. Вилани с вълнени гугли разпръсваха тор от големи колички. Големи гребла се издигаха и падаха сред гаснещата светлина. В селото от няколко постройки се издигаше дим, но нито една от тях не бе ковачницата.

Конете им оповестиха приближаването с гръмко трополене по моста. Две кучета надигнаха глави, знакът на обущаря им помаха с проскърцване, а по-надолу по пътя вратата на конюшнята приветливо потропна. Нейде пробляха агнета, надавайки пресекливия си плач от невидени кошари.

Ейдриън и Ройс водеха процесията. След тях яздеха трима елфи — новите сенки на Ройс. Сега той бе техният крал. И предвид случилото се с Новрон и неговия предшественик, бяха неотклонни за защитата му.

Смяната в поведението на елфите бе драматична. В момента, в който Ройс се бе изправил на крака, те всички коленичиха. Презрителните погледи бяха незабавно заменени с почит. Ако се преструваха, Ейдриън трябваше да им признае, че до един бяха отлични актьори. Може би се дължеше на виждането Ройс да се връща от смъртта — или на рога, но дори елфическите лордове изглеждаха по-отдадени.