Читать «Персепликуис» онлайн - страница 253

— Чуваш ли, Ройс? Още не е свършило. Трябва да живееш, инак всички ще умрем. И тогава няма да си ме спасил. Хайде, друже — той го повдигна на ръце. — Не можеш да си идеш сега.

Ейдриън изучаваше лицето му — нямаше промяна.

— Вече няма какво да те задържа тук, нали? — сълзи се стичаха по страните на Ейдриън. — Обичам те, приятелю — каза той, полагайки го обратно на земята.

Останалите утихнаха, слушайки дишането на Ройс. То ставаше все по-плитко и по-слабо с всяко издишване. Някъде запя птица, вятърът фучеше.

— Кой е той?

Ейдриън чу някакъв гласец да нарушава тишината.

— Тихо, Мърси — каза императрица Модина. — Казва се Ройс, а сега мълчи.

Ейдриън внезапно вдигна поглед.

— Какво? — попита Ариста.

— Гуен — каза той.

— Моля?

— Гуен ми каза как да го спася.

— Така ли?

— Да, нещо за… беше последният път, когато я видях — едно от последните неща, които тя ми каза. Дори не осъзнавах…

— Какво не осъзнаваше? — настоя принцесата.

— Тя знае.

— Какво знае?

— Знаела е всичко — отвърна боецът. — Помня, че тогава ми каза как да го спася, но тогава не разбрах. Ще ми се да имах мозъка на Майрън.

Ейдриън пое дъх и се опита да се успокои.

— Бях с нея в „Розата и бодилът“. Ройс също беше там… не, не, помагаше нещо в кухнята. Беше много щастлив… заради… сватбата! Да, говорехме за сватбата и как Ройс се променил през годините. Неприятно ми беше, че го отделям от нея и тя каза, че трябвало да ида, иначе съм щял да умра — погледна към арената, където все още лежеше тялото на Ирауондона. — Говорела е за това! Видяла го е! Но тогава каза и още нещо. Каза… Ох, какво беше?

Замъчи се да си припомни гласа, думите: Видял е прекалено много жестокост и предателство. Не е познавал милост. Това бе казала тя, но сетне бе поискала нещо от него. Ти трябва да сториш това, Ейдриън. Ти трябва да си този, който ще го научи на милост. Направиш ли го, той ще бъде спасен.

— Не — смаяно каза той. — Не да го науча на милост! Искала е чрез мен да научи за Мърси!

Скочи на крака и грабна момиченцето, стоящо до Модина. То се отдръпна, ужасено.

— Спокойно, миличка. Не се страхувай — нежно каза той. — Само ми кажи името си.

— Мърси.

— Не, не, как ти е цялото име?

— Мерседес, но никой не ме нарича така, само мама.

— Как се казва тя, захарче? — попита Ейдриън, а ръцете му трепереха.

— Мама е мъртва.

— Да, мила, но как се е казвала?

Момиченцето се усмихна.

— Гуендолин ДеЛанси.

— Чу ли това, Ройс? — изкрещя Ейдриън. — Името ѝ е Мерседес.

Той продължи да крещи:

— Елиас или Стърлинг, ако е момче, нали? Но момичето на всяка цена да бъде Мерседес. Само едно име, защото Гуен вече я била нарекла! Това е дъщеря ти, Ройс! Дъщеря ти от Гуен! На колко си, миличка? Пет? Шест?

— На шест — гордо рече тя.

— На шест е, Ройс. Значи в годината, която прекарахме затворени в Олбърн, помниш ли? Вероятно не е искала да се чувстваш пленен, а може би не е искала дъщеря ѝ да отрасне в публичен дом. Във всеки случай е знаела, че ще умре, преди да те запознае с дъщеря ти. Затова ми каза аз да го сторя. Имаш дъщеря, дърто копеле такова! — протегна се и сграбчи лицето на Ройс. — Частица от Гуен още е тук. Чуваш ли ме?