Читать «Персепликуис» онлайн - страница 215

— Шт — успя да промълви тя, като продължаваше да плаче — сълзите все не напускаха лицето ѝ.

Взе ръцете му в своите и стисна.

— Не те мразя — прошепна тя. — Просто…

Принцесата прехапа устна.

— Какво? — отчаяно промълви Ейдриън, очите му широко разтворени, опитвайки се да види всичко, дирейки някаква догадка. Измъчваше го нарочно — той знаеше това.

— Ще прозвучи наистина глупаво — каза му тя, бавно поклащайки глава.

— Не ме интересува — кажете го. Каквото и да е, просто го изречете!

— Аз… — тя се засмя. — Не мисля, че през живота си съм била по-щастлива.

Беше негов ред да се взира. Устата му се отвори, но умът не можеше да предостави думи. Бе потънал в очите ѝ и осъзна, че отново може да диша.

— Ако знаеше, че аз… Колко много се надявах… — тя сведе глава и косата скри лицето ѝ. — Никога не съм си мислила, че виждаш в мен нещо различно от… работа.

Тя повдигна глава и подсмъркна.

— А и начинът, по който двамата с Ройс говорехте за благородниците…

Ейдриън установи, че сърцето му бие отново. Блъскаше в гърдите му. А въпреки хладината в подземието, ризата му бе мокра от пот. Ръцете му трепереха.

— Ще умрем тук — каза му тя и рязко започна да се смее. — Но внезапно вече не ме интересува. Не съм си представяла, че мога да бъда толкова щастлива.

Това го накара също да се засмее. Някъде в него облекчението и радостта се смесваха и го опияняваха по-силно от всякакъв алкохол. Чувстваше се пиян, замаян и — повече от когато и да било — жив.

— Чувствам се… чувствам се толкова… — тя изглеждаше посрамена.

— Какво? — запита той, обърсвайки сълзите от бузите ѝ.

— Сякаш вече не съм заровена в гробница. Сякаш… като че ли съм се прибрала у дома.

— За първи път — добави той.

— Да — рече тя. И сълзите потекоха отново.

Той се протегна. Тя падна в обятията му и той обви ръце около нея. Беше толкова дребна. Винаги бе представлявала такава сила, че той не си представяше, че може да е толкова нежна — толкова крехка. Сега вече Ейдриън можеше и да умре. Отпусна глава на камъка, изпълвайки дробовете си с въздух, чувствайки чудното усещане на главата ѝ върху гърдите си.

Тогава чуха камъните да се тресат.

* * *

Никой не виждаше нищо, затова се събраха около светлината на Ариста, когато двамата с Ейдриън излязоха от нишата. Ярко моравото се промени в бяло, таксувайки лицата им с призрачен отблясък в замяна на прогонването на мрака.

— Какво става? — запита Ейдриън насред друго гръмовно раздиране. Звукът идваше откъм Подземието на дните, препредаван от каменните стени.

— Не зная. Може би Гхазел си пробиват път — отвърна Моувин, сетне присви очи към Ариста. — Добре ли си?

— Аз ли? — каза Ариста усмихнато. — Да, чувствам се отлично.

Моувин изглеждаше объркан, но сви рамене.

— Да се барикадираме ли?

— Какъв е смисълът? — отговори Ейдриън. — Ако могат да си проправят път през отломките, няколко златни стола няма да ги спрат.

— И какво ще правим? — попита Гаунт.

Ейдриън се огледа, отброявайки мислено лицата.

— Къде е Ройс?

В светлината на Ариста бяха застанали Майрън, Магнус, Гаунт, Моувин, самата Ариста и Ейдриън. Крадецът го нямаше никакъв. Ейдриън се обърна към звука и закрачи. Останалите го последваха. Достигайки залата, той спря. Двамата с принцесата влязоха внимателно.