Читать «Персепликуис» онлайн - страница 214

— Емъри щеше да умре на площада, ако не бяхте вие.

— А Хилфред? — изсмя се горчиво тя.

— Той е направил избор, точно както и вие. Сигурен съм, че е знаел рисковете. Не е по ваша вина.

— Все още се чувствам прокълната. Сякаш не съм орисана да бъда щастлива.

Той си помисли, че тя ще продължи да говори, затова зачака. Няколко минути седяха мълчаливо. Ейдриън я гледаше как затваря очи. Той си пое пореден дъх. Ставаше по-трудно, отколкото бе очаквал.

— Истинската причина никога да не ѝ кажа — продължи Ейдриън, като му се струваше, че собственият му глас звучи странно, в нетипична за него тоналност, — ако трябва да бъда честен със себе си, е, че се страхувам.

Тя извъртя глава, за да го погледна косо.

— Изплашен? Ти? Наистина?

— Предполагам ме е страх, че тя ще ми се изсмее. Или още по-лошо, ще се ядоса и ще ме намрази. Това е най-лошото, което може да ми се случи — да ме намрази. Не съм сигурен, че ще го преживея. Влюбен съм много силно в нея. По-скоро бих предпочел да ме разкъсат с коне, отколкото да живея с мисълта за нейната ненавист към мен.

Видя как раменете на Ариста се отпуснаха. Очите ѝ се отклониха от лицето му, а устните ѝ се притиснаха една към друга.

— Късметлийка е. Срамота, че не е тук сега. В този момент няма какво да губиш. Това би ти дало смелостта да ѝ кажеш, знаейки, че ако тя те мрази, няма да се наложи да понасяш болката дълго.

Ейдриън кимна и се усмихна.

Ариста пое дъх и седна.

— Познавам ли я? — отново потръпна, сякаш очакваше да бъде ударена.

Ейдриън въздъхна тежко.

— Какво? — попита тя. — Познавам я, нали? Досега щеше да си ми казал името ѝ, ако не бях. Хайде де. В настоящия момент няма особена полза да пазиш тайна.

— Точно това е — каза той. — Причината да си мисля всичко това е…

Спря, поглеждайки в очите ѝ. Бяха като езера, в които се приготвяше да скочи, без предварително да е установил температурата на водата. Приготви се за шока.

— Нещото, за което съжалявам най-много през живота си, е и единственото нещо, което мога да променя, преди той да свърши.

Ариста присви очи. Леко наклони глава — както би направило куче, ако чуе необичаен шум.

— Но как ще…

Тя спря.

Устата ѝ се затвори и се взря в него без да говори, без да помръдва. Не беше сигурен и дали тя диша.

Долната ѝ устна бавно започна да трепери. Потръпването се зароди там, за да плъзне надолу по врата към раменете ѝ, разтърсвайки снагата така, че косите ѝ се залюляха. Сълзи потекоха по страните ѝ. Все още не заговаряше, все още не помръдваше, но робата промени цвета си от синьо на яркочервено, заливайки и двама им със светлина.

Какво означава това?

— Ариста? — нервно запита той. Изражението на лицето ѝ бе неразгадаемо.

Страх? Шок? Разкаяние? Какво?

Отчаяно трябваше да узнае. Току-що се бе хвърлил в пропаст, а не можеше да види дъното.

— Разстроена ли сте? — попита той. — Моля ви, не се ядосвайте — не ме мразете. Не искам да умра така. Точно затова не казвах нищо. Страхувах се, че…

Пръстите ѝ докоснаха устните му и нежно ги затвориха.