Читать «Персепликуис» онлайн - страница 167

— Сержант — викна тя към един стражник на долния етаж, който водеше разгорещен спор с някакъв мъж с коза. Очевидно селянинът настояваше да я запази в двореца.

— Ваше Високопреосвещенство? — отвърна пазачът, вдигайки глава.

Чувайки това, хората утихнаха и към нея се завъртяха глави. Чуха се ахвания, шепот, към нея бяха насочени пръсти. След указа да бъде предоставен замъкът за бежанци, тя се бе върнала към старата си привичка да отшелничества. Живееше в спалнята си, посещавайки кабинетите на четвъртия етаж и тронната зала веднъж дневно, дори и тогава през задното стълбище. Появата ѝ сред залите бе рядко събитие.

— Разчисти стълбите — каза му тя, гласът ѝ отекнал в коридора. — Не искам някой да падне. Намери на тези добри хора някакво друго място. Със сигурност има по-подходящи места от това.

— Да, Ваше Високопреосвещенство. Опитвам се, но те… страхуват се да не се изгубят, затова се събират близо до портите.

— И какво прави тук тази коза? Всички животни трябва да бъдат предадени на интенданта и отбелязани от министъра на градската отбрана. Не можем да си позволим семействата да отглеждат прасета и крави в градината на двореца.

— Да, Ваше Високопреосвещенство, но този тук казва, че козата била част от семейството му.

Мъжът ужасѐн гледаше към нея, стиснал краката на козата, която бе преметнал през врата си.

— Тя мий цялото семейство, Ваше Величие. Мола ви, ни я вземвайте.

— Не, разбира се… но семейството ти ще трябва да отседне в конюшнята. Намери му място там.

— Веднага, Ваше Високопреосвещенство.

— И разчисти стълбите.

— Тракия?

Думата долетя от морето лица. Слабият глас почти бе погълнат от врявата.

— Кой каза това? — остро попита тя.

Коридорът утихна.

Някой се изкашля, друг кихна, нечии крака се провлачиха, козата тракна с копитца, но никой не заговори в продължение на минута. Тогава тя видя ръка да се издига над тълпата и леко да се размахва.

— Кой си ти? Излез напред — заповяда тя.

Из телата пристъпи жена, прекосявайки долната площадка. Гледайки я отгоре, Модина не я разпознаваше. Жената бе следвана от неколцина други, пристъпващи сред одеяла и вързопи.

— Изкачи се тук — нареди императрицата.

Когато жената достигна стълбите, разположилите се по тях се изправиха и се притиснаха към стената, за да ѝ направят път. Тя беше слаба, със светлокестенява коса, отрязана на паница на нивото на ушите ѝ, което ѝ придаваше момчешки вид. За рокля ѝ служеше дрипав парцал от сурова вълна. Висеше безформено на раменете ѝ, като мръсният плат бе пристегнат около кръста ѝ с парче връв.

Изглеждаше позната.

Тази походка, начинът, по който си държеше главата, приведените рамене, влачените крака. Познаваше я.

— Лина? — промърмори Модина.

Жената спря и издигна глава при звука. Не бе настъпила промяна в острия луничав нос и кафявите очи без видими вежди. Гледаше към императрицата със смесица от надежда и страх.

— Лина Ботуик? — извика императрицата.

Лина кимна и пристъпи крачка назад, когато Модина се втурна към нея.

— Лина! — Модина я обгърна и я притисна силно. Лина се тресеше, а по бузите ѝ се стичаха сълзи.