Читать «Персепликуис» онлайн - страница 166

Лорд Нимбус се настани до бюрото и направи знак на Ренуик.

— Труден си за намиране — рече той. — Би ли ни разказал какво точно се случи.

— Ами, както казах на капитан Евъртън — Майнс — това е едно от момчетата с мен — видял група елфи да прекосяват Бернум.

— Да, капитан Евъртън ни каза това, но…

— Кажи ни всичко — каза императрицата. Гласът ѝ беше красив и Ренуик бе смаян, че тя се обръща към него. Чувстваше се объркан, езикът му се заплете. Не можеше да мисли, още по-малко да говори. Отвори уста.

— Аз… ами… Всеки…

— Започни отначало, от момента, когато поехте на път — рече тя. — Разкажи за цялото пътуване.

— Трябва да знаем прогреса на мисията — разясни Нимбус.

— О… добре… ами… поехме на юг към Ратибор — поде той, опитвайки се да си спомни колкото се може повече детайли, но бе трудно да го стори под погледа ѝ. Някак успя да преразкаже пътуването до хълма, спускането на отряда в дупката, прекараните в снега дни. Разказа им за Майнс и за дългото си, трудно пътуване на север, препускайки да изпревари елфически авангард.

— Съжалявам, че не останах на поста си. Нямам оправдания за изоставянето му и съм готов да понеса определеното ми от вас наказание.

— Наказание? — рече императрицата с нотка на веселие в гласа, докато слизаше от перваза. — Ще бъдеш възнаграден. Донесените от храбрата ти поява новини са надеждата, от която се нуждаех.

— Наистина, момчето ми — добави Нимбус, — тези новини за прогреса на мисията са много обнадеждаващи.

— Много обнадеждаващи — повтори императрицата и въздъхна облекчено, сякаш отново можеше да диша спокойно. — Поне знаем, че са стигнали невредими.

Тя прекоси стаята до него. Той стоеше застинал, всеки негов мускул бе вцепенен, докато тя се протягаше. Взе лицето му и го целуна, първо по едната буза, сетне по другата.

— Благодаря ти — прошепна тя и на него му се стори, че вижда очите ѝ да блестят.

Не можеше да диша или да откъсне поглед, струваше му се, че ще умре. Самата идея, че щеше да се строполи мъртъв в краката ѝ, не го притесняваше.

— Момчето ще падне — каза Евъртън.

— Аз… аз просто… не бях…

— Не е имал шанс да почине — притече му се на помощ Нимбус.

Ренуик затвори уста и кимна.

— Тогава се погрижете за него — рече тя. — Защото днес той е моят герой.

* * *

Напускайки кабинета, Модина не се бе чувствала толкова добре от дни. Открили са начин да влязат! Нимбус беше прав — все още имаше надежда. Бе само дребно късче, капчица, но такава бе същината ѝ. Толкова дълго беше живяла без надежда, че не бе свикнала с чувството, което я зашеметяваше. За пръв път от сякаш цял век можеше да поглежда напред към бъдещето без отврата. Да, не бяха спрели да зимуват. Да, щяха да нападнат града до седмица — но отрядът бе в безопасност, а тя щеше да е подготвена за предстоящата вражеска атака. Надежда имаше.

Достигна стълбището и въздъхна. Стъпалата бяха отрупани с хора. По краищата се притискаха семейства, струпвайки се като довлечени от река листа, докато не запушеха стълбището.