Читать «Персепликуис» онлайн - страница 165

Събра стъпалата си, забелязвайки, че сковаността най-сетне ги напуска. Звукът накара архиваря да погледне раздразнено. Ренуик се усмихна, но чиновникът се намръщи и продължи работата си. Лицето на оръженосеца все още пламтеше, обрулено от студения вятър. Бе препускал безспир от Амбертън до Акуеста, където съобщи новините на капитан Евъртън, командир на южната порта. Сетне, прегладнял и измръзнал, беше отишъл в кухнята. Ибис прояви добрината да му подгрее малко супа. В спалното помещение бе заварил тричленно семейство от Фелън Майър да спи в леглото му — майка с две момчета, чиито баща се бе удавил година по-рано в опит да прекоси Уисънд брод по време на пролетното пълноводие.

Ренуик тъкмо се бе свил в едно незаето ъгълче на коридора, когато Бенингтън, един от главните стражници, го сграбчи. Каза само, че трябвало моментално да се яви в кабинета на канцлера и го смъмри, че половината замък го търсел с часове. Бенингтън го остави с впечатлението, че е загазил. Когато Ренуик осъзна, че бе напуснал Амбертън без заповед, сърцето му се сви. Естествено, че императрицата и имперският персонал вече знаеха за придвижването на елфите. Армия съгледвачи наблюдаваше всеки път и проход. Той щеше да си плати за арогантното късогледство.

Щяха да го накажат. Със сигурност вече нямаше да е паж, отново щеше да рине тор в конюшните и да цепи дърва. Мечтите да стане истински оръженосец се стопиха. На седемнадесет вече бе стигнал върха си — една седмица в служба на Ейдриън — фалшивия оръженосец на фалшивия рицар. С жалкия му животец бе свършено. Не можеше да се надява на по-добро бъдеще.

Несъмнено щеше да получи и бой, но други репресии нямаше да има. Ако Салдур и Етелред все още бяха начело, наказанието щеше да е много по-жестоко. Канцлер Нимбус и имперската секретарка бяха добри, любезни хора, което само утежняваше провала му. Дланите му започнаха да се потят, когато си представи…

Вратата на кабинета на канцлера се отвори и лорд Нимбус подаде глава.

— Още никой ли не е намерил… — очите му попаднаха на Ренуик. — Дявол да те вземе, човече! Защо не ни каза, че той бил тук?

Писарят премигна невинно.

— Аз… аз…

— Няма значение. Заповядай, Ренуик.

Ренуик бе шокиран да види в кабинета самата императрица Модина. Тя седеше на перваза, свила колене, тялото ѝ бе приведено, така че роклята ѝ се бе разстлала. Косата ѝ се спускаше по раменете. Тя изглеждаше странно простосмъртна — като момиче. Капитан Евъртън също бе там, изпънат като бряст, прибрал шлема си под мишница. По бронята му все още проблясваха капки разтопен сняг. В другия ъгъл имаше мъж с по-грубовати одежди. Беше висок, строен и рошав. Дрехите му бяха от кожа и вълна, имаше гъста брада.