Читать «Персепликуис» онлайн - страница 157
Майкъл Дж. Съливан
Острото тракане на стотици триинчови нокти се усили, а зад тях изгря червеникаво сияние. Приключенците преминаха през вратата и с дружни усилия я затвориха след себе си. Ейдриън надникна през цепнатината и зърна гигантската огнена фигура да крачи по коридора към тях.
— Няма как да заключим! — изкрещя Олрик.
— Направете ми място! — джуджето коленичи и като извади чук, го стовари върху пантите. — Това ще ги забави.
Очакваше ги друго, много тясно стълбище, което отвеждаше надолу. Тук камъкът бе различен. Излъчваше синкаво сияние и бе извит в плавни линии.
Гоблините достигнаха вратата и я удариха силно.
— Бягайте! — провикна се Ейдриън. Ройс прекоси стълбището за секунди, спирайки да изчака останалите.
Ейдриън се озърна през рамо, виждайки Майрън да помага на Гаунт. По външната страна на вратата се носеше противно скърцане. Представи си всички онези нокти, драскащи по стената. Магнус още стоеше на колене, грабвайки парчета камък и вбивайки ги в процепите, за да застопори вратата.
Червено сияние се просмукваше през пукнатините. Пламъци се извиваха като дълги пръсти, търсещи да напипат нещо.
— Вратата няма да ги спре — каза Ариста. Тя също бе останала на площадката и Ейдриън можеше да разчете напрежение по лицето ѝ. — Нито ние можем да бягаме безкрай. Рано или късно ще ни настигнат. Трябва да ги спра. Бие вървете.
— Вече опитахте — сурово ѝ каза Ейдриън.
— Тогава не разбирах. Сега ще се справя по-добре.
Дребното ѝ тяло дишаше ускорено, докато тя се взираше без да премигва във вратата, стискаща и отпускаща юмруци.
— Те са трима, а вие сте сама. А и огненото нещо. Вие…
— Вървете! — изкрещя тя. — Това е единственият начин.
Вратата се напука. Парченца камък се отрониха и се посипаха по главата на джуджето.
— Вървете, всички! — тя затвори очи и започна да мърмори. Майрън и Гаунт най-сетне бяха стигнали долу. Магнус бързо ги последва, скачайки надолу по стълбите. Моувин и Олрик се поколебаха някъде по пътя, но Ейдриън остана — не искаше да я остави.
Вратата се раздроби, огнените ръце я огъваха, стиснали здраво, трошейки камъка.
Робата на Ариста засия с ослепителна бяла светлина, осветила стълбите с такава яркост, че всички закриха очи.
Вратата поддаде.
— Няма да стане! — изкрещя принцесата над грохота на камъка.
Бяло сияние полетя към прага, обгръщайки го и изблъсквайки червения огън назад, изпълвайки цепнатините. Огнените пръсти трепнаха и се опънаха. От сблъсъка на двете светлини се сипеха искри. Всички чуха долетелия неземен вой на болка, разтърсил недрата на камъка. По стените плъзна гръмка пукнатина. И като духната от нея свещ, червената светлина угасна внезапно.
Ариста остана на площадката с плувнало в пот лице, вдигнала ръце, движейки пръсти във въздуха, сякаш свирещи на невидима арфа. Камъкът на прага сияеше със синя светлина, засиявайки и спадайки като светъл пулс. Движенията ѝ се ускориха, ръцете ѝ затрепериха. Тя простена и извика тревожно.
— Не! — изкрещя тя.
Вятър изпълни пространството около нея. Косата на Ариста се мяташе, робата ѝ сияеше с променлива сила, блестейки като повърхността на лунно езеро.
