Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 61

Авелин обичаше тези нощи. В такива мигове се чувстваше неизразимо близо до Бога и до Аналиса, чувстваше се едно с цялото човечество, с всички жители на Корона — живи и мъртви. Чувстваше се част от една безкрайна, велика истина; единяваше се с вселената.

Ала дори тихото благоговение, с което съзерцаваше небето, бледнееше пред радостта, която му носеше любимото му занимание — работата с камъните. В тези часове той влагаше всичко от себе си, цялото си сърце и целия си плам. В манастира имаше почти петдесет вида камъни, всеки от тях — надарен с различни качества, които пък отделните камъни, от своя страна, притежаваха в различна степен. Някои имаха повече от едно свойство — с помощта на хематита например, човек можеше и да напусне тялото си, и да завладее това на някой друг, можеше също и да покори нечий дух или пък да цери рани.

Авелин познаваше качествата на абсолютно всички камъни, а с течение на времето напредна дотолкова, че беше в състояние само като докосне два камъка от един и същ вид, да определи кой от тях е по-силен.

Йойона кимаше одобрително, сякаш подобни умения бяха нормални за всички ученици, ала в действителност искрено се удивляваше на способностите на младия послушник. В целия манастир имаше още само четирима духовници, които можеха да преценяват силата на камъните по този начин — трима от тях бяха едни от най-старите наставници в светата обител, а четвъртият беше самият абат Маркварт. Всъщност, именно благодарение на това си умение Далбърт Маркварт беше оглавил Ордена — съперникът му за този пост не бе успял да го стори.

А ето че сега Йойона със собствените си очи виждаше как един току-що постъпил младеж, който съвсем наскоро беше навършил двадесет години, с лекота извършва подвизи, които биха подложили дори силите на абат Маркварт на сериозно изпитание!

— Облачно е — осмели се да подхвърли Авелин една студена и неприветлива ноемврийска вечер, докато следваше отец Йойона по витата стълба, която водеше до обичайното им място на покрива.

Без да каже нищо, отец Йойона продължи да се изкачва и Авелин не настоя повече.

На покрива го очакваше изненада — абат Маркварт и отец Сихертън, в чиято десница проблясваше неголям диамант, който хвърляше мека светлина върху лицето му. Авелин сведе глава в почтителен поклон и се загледа в каменния под, под краката си, пукнатините в който изпъкваха странно ярки на светлика, разпръскван от елмаза. Живееше в манастира вече няколко месеца, ала досега беше виждал абат Маркварт едва три-четири пъти, обикновено в случаите, когато той решеше да удостои вечернята с присъствието си.

Тримата монаси се отдалечиха от него и като снижиха глас, започнаха да обсъждат нещо. Авелин не искаше да подслушва, но от време на време някоя откъслечна фраза долиташе до ушите му, най-често шумното недоволство на Сихертън, който час по час протестираше, че нещо си било в противоречие с правилата.

— Това не е нито изискване към един първокурсник, нито изпитание, подходящо за новак като него! — възмущаваше се той.