Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 60

— Така ли възнамеряваш да си спечелиш място на кораба? — прошепваше му Авелин всеки път, щом се случеше нещо такова — уж случайните „грешки“ бяха станали притеснително чести и той искрено вярваше, че Куинтал се опитва да елиминира конкуренцията.

Погледът, който получаваше в отговор на тихата си забележка, още повече подклаждаше подозренията му. Кривата гримаса на Куинтал бе всичко друго, но не и смирената усмивка на един бъдещ духовник, а мисълта, че не след дълго ще преминат към тренировки с оръжие, караше Авелин да се облива в студена пот.

Онова, което най-много го тревожеше обаче, бе осъзнаването на една проста истина — ако той виждаше какво става, то и наставниците, които следяха учениците толкова отблизо, нямаше как да не са забелязали. Орденът гледаше много сериозно на физическата подготовка, която даваше на учениците си — може би пък от него се очакваше да се защитава. Може би тези тренировки не бяха чак толкова различни от нощните уроци, които Авелин смяташе за десетократно по-важни. Та как щеше да се пребори с непредвидимото море, ако не беше в състояние да оцелее в двора на манастира?

Докато наблюдаваше как Куинтал се отдалечава от него с гордо вдигната глава и наперена походка, Авелин сведе глава и затвори очи, планирайки защитата си за следващия път, когато щеше да се изправи срещу него.

Ала каквито и тревоги да го измъчваха през деня, младият послушник забравяше всичко, щом дойдеше време за същинското му обучение (най-често под наставничеството на отец Йойона). Понякога нощните занимания бяха наистина изтощителни — налагаше му се да чете безкрайни текстове или пък да повтаря различни процедури толкова дълго и толкова бързо една след друга, че често продължаваше да го прави, дори след като заспеше. Друг път прекарваше вечерите на покрива, рамо до рамо с отец Йойона, за да се предпазят поне малко от острия океански бриз (огън не палеха никога), и с поглед, зареян в тъмното небе. Наблюдаваха звездите и мълчаха, само от време на време възрастният монах му задаваше някой въпрос, после отново се възцаряваше тишина. Нищо друго не нарушаваше покоя на нощните им бдения. Отец Йойона така и не му обясни какво точно очаква от него по време на тези вечери, ала с течение на времето Авелин като че ли започна да се досеща. Трябваше просто да съзерцава звездите, да следи всяко тяхно потрепване, докато започне да ги чувства близки, толкова близки, че да им даде свои имена, като на отколешни приятели.