Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 59

Авелин не намираше дневните занимания нито толкова лесни, нито толкова ползотворни. Дългите часове, които трябваше да прекара в молитви, му се струваха досадни и някак механични, сравнени с откровенията, до които се докосваше всяка вечер. Церемонията със свещите, опашките пред кладенеца, каменните кариери, откъдето се добиваше материал за надстройките на манастира, всичко това силно бледнееше пред мистерията на вълшебните камъни. Най-неприятна (и най-трудна) от всичко си оставаше физическата подготовка. Всеки ден, от изгрев-слънце до пладне (с изключение на един час, половината от който им бе отпусната за закуска, а другата половина — за молитва), послушниците се събираха в двора — било за урок по бойни изкуства, било за изтощителен (и босоног) крос по грубата стена на манастира, било за плуване в ледените води на залива Вси светии. В продължение на дълги месеци ги учеха как да падат и да се претъркулват, без да се нараняват; закаляваха телата си, като се налагаха един друг с тънки, жилави пръчки, докато кожата им не загрубееше. До безкрай повтаряха най-различни отбранителни и нападателни тактики, бавно и методично, докато изтощените им мускули не запомнеха всяко движение. Първата година се учеха да се бият с голи ръце — усвояваха юмручни удари и сложни хватки. След това щяха да преминат и към въоръжен бой, като през цялото време, със или без оръжия, трябваше да се упражняват по двойки, да се изправят един срещу друг и да си нанасят удар след удар. Целта им бе да постигнат физическо съвършенство — мълвата твърдеше, че монасите от Ордена на Сейнт Мер’Абел можели да надвият и най-силния мъж на света и наставниците на новите попълнения изглеждаха твърдо решени да запазят тази слава непокътната.

Авелин не бе най-лошият ученик в класа, но пък и не можеше да се мери с най-добрия — Куинтал. Ниският, набит младеж се хвърляше в тези тренировки със същия плам, с който Авелин се посвещаваше на вечерните си занятия. Годината напредваше, Авелин все повече се дистанцираше от останалите трима кандидати за Подготвители и постепенно физическите тренировки, в които трябваше да си партнира с някой от тях (и особено с Куинтал) започнаха да го изпълват с ужас. От послушниците се очакваше да не хранят лоши чувства към противниците си, единствено уважение и благодарност за общата работа, ала лицето на Куинтал се изкривяваше от гняв и неприязън всеки път, щом го сложеха в една двойка с Авелин.

Всъщност Авелин добре разбираше причините за това държание — Куинтал просто пренасяше в тренировките огорчението и завистта, които го изпълваха по време на нощните уроци. Да, в изучаването на магическите камъни той не можеше да се мери с Авелин, но поне през деня имаше възможност да си възвърне част от самоувереността и чувството за превъзходство. При повечето движения от младежите се очакваше да не удрят силно, ала Куинтал често пъти изкарваше въздуха на противника си с мощните си юмруци; удари над раменете не бяха разрешени, но Куинтал неведнъж му прилагаше „змийската хватка“ и го стисваше за гърлото толкова здраво, че Авелин се свличаше на колене, борейки се за глътка кислород.