Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 48

Радостта й трая само миг — докато не се огледа наоколо. Това бе Дъндалис, знаеше го, ала в същото време имаше чувството, че се е озовала в място, което никога досега не бе виждала. Единственото, останало от къщата на Елбраян, бяха няколко греди и каменните основи; единственото, останало от Дъндалис — няколко греди и шепа камъни.

И трупове. От мястото, където се намираше, Пони виждаше само две мъртви тела — на един гоблин и на една възрастна жена, ала мирисът на смърт тегнеше във въздуха, плътен и задушлив, както и димът от пожара. Черно отчаяние се надигна в гърдите на младото момиче, нашепвайки й да пропълзи обратно в дупката, да се свие на кълбо и да заплаче, може би дори да умре там — даже смъртта, била тя преход към рая, или към безкрайна празнота, беше за предпочитане пред такъв живот.

Тя остана дълго така, наполовина навън, наполовина вътре, борейки се с вълната на паниката и безнадеждността. На няколко пъти бе готова да се предаде, ала нещо в нея не й позволяваше да го направи, някаква решителност, която самата тя още не разбираше, не й даваше да се откаже.

Най-сетне направи своя избор и отново се заизвива като змия, без да обръща внимание на болката и кръвта, шурнала от безбройните драскотини и ожулвания. След дълги усилия успя да се измъкне и се просна на земята, напълно омаломощена, с поглед вперен в небето и безброй мисли, препускащи в главата й, всяка от които водеше до едно и също място — бездната на отчаянието.

Призовавайки на помощ цялата си воля, Пони се надигна и тръгна между развалините, където допреди няколко часа се бяха издигали къщите на Олван Уиндон и Шейн Макмайкъл. Главният път все още си беше тук, с натрошените камъни и големите парчета пръст, нахвърляни от двете му страни, за да не се наводнява — единственото, останало от онзи Дъндалис, който тя познаваше. Нито една сграда не беше останала; нито един човек, нито дори едно животно, не бяха оцелели. Всъщност нямаше и живи гоблини и великани, забеляза Пони с бледо подобие на задоволство. Единствените живи същества бяха лешоядите, десетки лешояди, които кръжаха във въздуха с грозен грак, или пируваха с вкочанените тела, в чиито вени довчера течеше топла кръв — разкъсваха кожата, деряха плътта, кълвяха очите, с които съвсем доскоро Пони си бе разменяла весели погледи и дружески смигвания.

Младото момиче рязко се обърна, припомняйки си битката на пътя, последния път, когато бе видяла баща си. И наистина, точно на същото място се издигаше голяма купчина трупове, там беше и смазаното тяло на Олван, на чиято гибел тя бе станала ужасен и безпомощен свидетел. Пони инстинктивно затвори очи, неспособна да гледа повече, боейки се да не види и собствения си баща, Томас Олт, потънал във вечен сън. Само че той наистина беше мъртъв, напомни си тя, беше си отишъл завинаги, също както и майка й, и Елбраян, и всички останали.