Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 49

Изведнъж Джилсепони се почувства безкрайно малка и безпомощна и едва не рухна на земята. Задържа я единствено онази неотстъпчива решителност, онзи упорит инстинкт, който й бе дал сили да се измъкне от дупката. Ала освен телата на обичните й хора, наоколо имаше и немалко гоблинови трупове, и дори двама убити великани. Вниманието й беше привлечено от една внушителна камара — от начина, по който чудовищата бяха паднали, личеше, че преди да срещнат смъртта си, са образували защитен обръч, ала въпреки това край тях не се виждаха никакви хора, от които да са се отбранявали. Само купчина мъртви гоблини и един великан, лежащи в локва кръв, очевидно изтекла от многобройните миниатюрни убождания, които покриваха телата им. Пони си помисли, че не би било зле да се приближи и да поразгледа, ала усещаше, че няма да го понесе.

Вместо това остана на мястото си, вперила невиждащ поглед пред себе си, с тяло, сковано от безсилие. Какъвто и да бе отговорът на загадката с убитите гоблини, не тя щеше да го открие — прекалено изтощена, за да мисли, прекалено изтощена дори за да чувства, младата жена имаше сили единствено да напусне селото, препъвайки се от болка и умора, и да поеме на запад, напред към залязващото слънце.

Сега я водеше единствено инстинктът. Най-близкото селище беше Тревясал лъг, ала Пони беше сигурна, че и там цари същата разруха. И там, и навсякъде другаде — целият свят беше в развалини, всички хора се бяха превърнали в разлагащи се трупове, храна за лешояди и червеи.

След известно време, когато слънцето се скри зад хоризонта и над земята се спусна здрач, младата жена усети, че не е сама. Обърна се надясно и видя един нисък храст да се поклаща едва забележимо.

Катерица, помисли си тя, ала дълбоко в сърцето си знаеше, че не е било животно.

Откъм лявата й страна пък се носеше почти недоловим шепот.

Мъчейки се да не им обръща внимание, Пони продължи напред. Ядосваше се, задето не се бе сетила да си вземе някакво оръжие от Дъндалис, но после осъзна, че то вероятно не би й помогнало. Всъщност, каза си тя, така може би беше по-добре — поне краят й щеше да дойде бързо.

И тъй, Джилсепони вървеше напред, упорито пренебрегвайки шумовете, които се носеха около нея, мъчейки се да не си представя как зад всяко дърво се крият гоблини, наблюдават я, преценяват я, присмиват й се и дори спорят помежду си кой да получи правото да я убие…, както и да се позабавлява с нея преди това.

Тази мисъл едва не я прекърши. Споменът за Елбраян нахлу в съзнанието й, лицето му изплува пред очите й, същото лице, което бе целувала само миг, преди светът да рухне…

Сълзи изпълниха очите й и тя избухна в плач. Със сведена глава и рамене, разтърсвани от горчиви ридания, младата жена се препъваше напред, раздирана от болка, от страдание и от чувство за вина.

Тази нощ Джилсепони спа под едно дърво край пътя. Спа неспокойно, треперейки от студ и от ужас, че ще трябва да преживее всичко отново, че отсега нататък то ще се завръща в сънищата й всяка нощ до края на живота й.