Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 47

Когато наставникът му го пусна да си ходи, той излезе като насън, напълно замаян от щастие и благодарност.

Останал сам, Йойона прибра камъните и плъзна стъкления капак обратно на мястото му, после отиде до стената и дръпна лоста, който го заключваше. Всичко това обаче вършеше някак механично, размишлявайки над случилото се току-що. Противно на собствените му думи, един наскоро постъпил ученик не би трябвало да е в състояние да пробуди магията на хематита, а дори и да успееше, не би трябвало да покори камъка на волята си. Всичко, което се очакваше от един толкова млад послушник (и то само от най-добрите), бе съвсем кратко и неовладяно напускане на тялото, което да го остави напълно смаян и недоумяващ.

Това, че Авелин бе съумял да контролира магията достатъчно дълго, за да отиде зад гърба на учителя си и да запомни вдигнатите пръсти, бе невероятно. Това, че бе успял да полети, да излезе от манастира и да се издигне достатъчно високо, за да види ръцете на покрива, бе повече от изумително. Всъщност Йойона никога не би повярвал, че е възможно, стига да не го бе видял със собствените си очи. В мислите му се прокрадна печал. Та той самият бе в Сейнт Мер’Абел повече от три десетилетия, а можеше да използва хематита по този начин едва от три години!

Отец Йойона прогони самосъжалението и се усмихна, горд с постигнатото от Авелин. Да, младежът наистина беше един добър избор, пратен им Бога, за да отиде на Пиманиникуит.

Глава 6

Лешояди

Дойде на себе си, убедена, че никога вече няма да види небето.

Размаха ръце, за да прогони поне донякъде задушливия мирис на изгоряло, и отвори очи.

Треперлив кос лъч прорязваше пушека, тънка струйка светлина, която приветстваше младото момиче обратно в света на живите. Тя го последва, почти като насън, и внимателно докосна гредата, препречваща отвора на дупката, в която се бе свила.

Дървото беше горещо и Джилсепони разбра, че трябва да бе останала в безсъзнание доста време. Установи, че е в състояние да задържи ръката си върху него достатъчно дълго, стига да използва ръкава си, за да се предпази.

Натисна с всичка сила, ала гредата не поддаде. Упорита както винаги, Пони призова тлеещата в гърдите й ярост и напрегна мускули, запъвайки крака под себе си за опора.

От устните й се откъсна неволен стон и тя замръзна на мястото си. Ами ако наоколо все още се навъртаха гоблини? Ужасена, тя се дръпна колкото се може по-навътре в тясната дупка и се ослуша, затаила дъх.

До ушите й достигна птичи грак… несъмнено, зловещият глас на лешояди, ала това бе всичко — не чу нито стенанието на някой оцелял селянин, нито дрезгавите викове на гоблините, нито гърленото ръмжене на великаните.

Единствено крясъка на птиците, пируващи с телата на нейните близки.

Тази ужасяваща мисъл й вля нови сили и тя пак натисна, викайки от усилието и физическата болка, ала прекалено разгневена, за да се тревожи, че някой от нашествениците може да я чуе.

Тежката греда помръдна с два-три сантиметра, ала Пони не успя да я удържи и тя тупна на земята с глух тътен. Да я отмести от сегашното й положение и от този ъгъл, младото момиче със сигурност нямаше да може, затова дори и не се опита. Вместо това се заизвива като змиорка и успя да промуши първо едната си ръка, а после главата и рамото си. Поспря за миг, дишайки дълбоко, щастлива, че поне лицето й е навън.