Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 46

В този миг почувства, че някой го докосва по ръката, физическата му ръка, онази, която стискаше камъка. Усети и хризоберила и магическата му защита, после духът му, неудържимо повлечен надолу, мина през последния таван, спусна се на пода и се завърна в очакващото го тяло.

Авелин отвори очи и едва не подскочи, виждайки лицето на отец Йойона на сантиметри от своето.

— Един, три, два, един и пет — издекламира той, опитвайки се да задоволи очевидното любопитство на наставника си.

Йойона обаче махна с ръка и поклати глава — явно не това го интересуваше:

— Какво видя?

Изведнъж Авелин забеляза, че възрастният монах държи и двата камъка, макар той да не си спомняше да му е връщал хематита.

— Какво видя? — повтори Йойона и се приближи още повече.

— Ръце — отвърна младежът. — Четири ръце с обърнати към небето длани…

Преди да успее да довърши, Йойона ахна и се отдръпна назад, смеейки се и плачейки едновременно. Никога преди Авелин не го бе виждал в такова състояние и сега не знаеше какво да мисли.

— Как? — резкият му въпрос помогна на възрастния монах да дойде на себе си. — Камъните — поясни Авелин. — Как го правят?

Йойона се впусна в многословно обяснение, прилично повече на предварително подготвена реч, отколкото на нещо друго. Говореше за елементите на човешкото тяло, които се свързвали с тези на камъните, създавайки по този начин една привидно магическа реакция и дори сравни случилото се с Авелин с ефекта от взимането на лекарство за освобождаване от излишния въздух при стомашни болки.

Докато го слушаше с нарастващо изумление, младият послушник съвсем осезаемо почувства как загадъчното отстъпва място на прозаичното. За първи път, откакто бяха влезли в стаята с Камъните, в гласа на отец Йойона нямаше и следа от присъщата за един духовник почтителност към божественото; тонът му беше сухият тон на обикновен учител. А това бе нещо, което Авелин не можеше и не искаше да приеме. Все още не знаеше как да си обясни преживяното току-що, но инстинктивно усещаше, че всички тези приказки за елементи и извънземни скали омаловажават и дори опошляват случилото се. Не, нямаше думи, колкото и сложни и неясни да бяха те, които да принизят тайнството на това чудо. Отец Йойона бе нарекъл камъните „приношения“, ала за Авелин надали имаше по-неподходящо име за тези „валежи“. Благослов, ето какво бяха те за него и именно така щеше да им казва той оттук нататък. Погледът му обходи помещението и благоговейната му признателност към Бога, задето им пращаше тези безценни дарове, сега бе дори по-голяма от страхопочитанието, с което за първи път бе прекрачил прага на стаята.

— Ти ще бъдеш един от неколцината избрани, които ще предприемат пътуването — заяви Йойона и тържественият му тон изтръгна Авелин от унеса.

— До Пиманиникуит — поясни възрастният монах и се усмихна, виждайки очите на послушника да се разширяват слисано. — Ти си млад, силен и проникнат от Божията милост.

Сълзи изпълниха очите на Авелин и потекоха по бузите му при мисълта, че може да бъде един от малцината, допуснати толкова близо до най-великия дар на Бога.