Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 50

Събуди се в плен на милостива забрава — не помнеше нито кошмарите си, нито гибелта, сполетяла дома й; не помнеше селото, приятелите, родителите си. Единственото, което знаеше, бе, че е на път и отива някъде.

Знаеше, че изпитва болка, физическа и душевна, ала причината за това страдание бе потънала дълбоко в подсъзнанието й.

Джилсепони не помнеше дори как се казва.

Великанът все още беше там, на метър-два от мястото, където той беше припаднал. Преди да изгуби съзнание, Елбраян го бе видял да крачи към него, вдигнал огромна сопа над главата си. Сега чудовището лежеше по очи, в кръв и кал, мъртво.

Досущ като десетината гоблини, чиито тела се въргаляха наоколо.

Елбраян се изправи и разтърка очи. Едната му ръка беше изцапана със засъхнала кръв, навярно от раната отгоре й. Мислите му се насочиха към Пони и миговете на близост, които двамата бяха споделили под боровете, после рязко се върнаха към настоящето и ужаса на преживяното — гоблините в гората, малкия Карли, дима над опожарения Дъндалис и Джилсепони, побягнала с писъци към селото. Всичко изглеждаше така нереално, беше се случило толкова бързо, че съзнанието му още не можеше да го възприеме. Само за няколко минути целият свят на Елбраян беше рухнал.

Това си мислеше младият мъж, докато седеше в прахта и се взираше в мъртвия великан. Вече нищо нямаше да бъде същото.

Най-сетне се изправи на крака и предпазливо се приближи до великана. Коленичи край него и се вгледа в многобройните рани по лицето му.

Прободни рани, установи той, като от десетки миниатюрни стрелички. Изведнъж си припомни странното жужене, което беше чул преди да изгуби съзнание, и си представи рояк пчели. Събра сили и се наведе още по-ниско над великана, дори се осмели да докосне една от раните.

— Няма стрели — промърмори, мъчейки се да намери обяснение на случилото се.

В съзнанието му отново изникна образът на безброй пчели — може би гигантски пчели — които жилеха с настървение. Облегна се назад и се зае да брои убожданията на великана — само по лицето му имаше поне двадесетината огромното петметрово тяло несъмнено беше покрито с още много рани.

Младият мъж не знаеше какво да мисли. Съвсем неотдавна беше сигурен, че е ударил сетният му час, а ето че все още беше жив. Беше сигурен, че с Дъндалис е свършено, а…

Елбраян скочи на крака и набързо огледа труповете на гоблините. С изненада (и известна доза неудобство) установи, че както телата на двата, с които се бе борил, така и онзи, за когото бе сигурен, че бе убил с меча си — дори те бяха покрити с мистериозните убождания.

— Пчели, пчели, пчели — повтаряше си той като заклинание, докато тичаше надолу по склона.

Мъничката искрица надежда, която представата за неизвестния съюзник бе събудила в гърдите му, угасна в мига, в който селото — не, изпепелените останки на онова, което довчера беше китно селце! — изникна пред очите му.