Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 45

Тръгна към Йойона, като внимаваше да се държи на достатъчно разстояние. Чувстваше се невероятно лек, струваше му се, че стига само малко да напрегне волята си и ще полети.

Когато се озова зад наставника си, съвсем ясно го видя как вдига комбинация след комбинация — един, три, два, един, пет.

— Опитай да се издигнеш — проговори Йойона и Авелин с учудване отбеляза, че го чува в това си състояние.

Почти без усилие, той се отдели от земята и се понесе към тавана.

— Няма физическа преграда, която може да те спре сега — отново се обади Йойона. — Бил ли си на покрива? Там има нещо, което трябва да видиш.

Въпреки обзелото го вълнение, Авелин неволно потръпна, докато минаваше през солидния таван, възхищавайки се на изкусната му изработка, както и на изящната мозайка, която покриваше пода на горната стая.

На тавана имаше неколцина монаси, няколко години по-възрастни от Авелин и той не можа да сдържи гордата си усмивка, докато се носеше покрай тях, незабелязан от никого.

Миг по-късно усмивката му (играеща и по устните на физическото му тяло там долу, в стаята с камъните) се стопи, изместена от черното изкушение, което внезапно стисна сърцето му — желание да проникне в тялото на някой от тези монаси, да прогони духа на злощастника и да се настани на мястото му!

Изкачи се до следващия етаж, още преди да бе проумял напълно каква опасна мисъл бе минала през главата му. Озова се в друга стая, този път празна, после още една и още една, и още една. Последният таван, през който премина, беше доста по-солиден от останалите и Авелин изведнъж осъзна, че се намира навън, макар да не усещаше нито лъчите на слънцето, нито хладния океански бриз. Беше се озовал на покрива и продължаваше да се издига все по-нависоко и по-нависоко и за миг се запита дали изобщо е в състояние да спре, дали няма да продължи нагоре, през облаците, чак докато стигне звездите. Кой знае, може би щеше да се превърне в съзвездие, петата звезда в Прогос Война!

Бързо прогони тази нелепа мисъл и се огледа наоколо. От мястото му, толкова високо в небето, манастирът приличаше на дебела змия, пълзяща по морския бряг. Далеч под себе си забеляза дребни фигурки, щуращи се насам-натам — няколко млади монаси вадеха вода от кладенеца, друга групичка пък работеше в конюшните.

— Върни се! — нареди му далечен глас — гласът на отец Йойона.

Очевидно откъсването от физическото му тяло не бе пълно, осъзна Авелин и неволно потръпна при мисълта какво би станало, ако не бе така.

Изтръгнат от унеса си, той насочи внимание към покрива под себе си. Беше го виждал и преди, от върха на най-високата кула на манастира, ала едва сега можа да оцени същинското му достойнство — в покрива бяха вдълбани два чифта огромни ръце, с вдигнати нагоре длани и с по един камък във всяка от тях.

Връщането му обратно беше бързо… поне, докато не се озова в помещението с неколцината монаси. Тогава изкушението на чуждите тела го връхлетя с удвоена сила и Авелин усети как нещо го засмуква. Изведнъж си представи хематита като живо, надарено със собствена воля същество, което го съблазняваше с обещания за власт и могъщество.