Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 44

— Не е кой знае какво — обади се Йойона с все същото задоволство. — Хематитът е надарен със забележителна сила, много малко от останалите камъни могат да се мерят с него. Възможността да напускаме физическите си тела е едно от най-простите умения, които той ни дава. Всеки, обучен да борави с камъните, може да го стори. Ами да, дори ти…

Йойона нарочно не довърши изречението си, сякаш за да разпали още повече интереса на младия послушник.

— Братко Авелин — продължи той след малко, — не искаш ли и сам да опиташ?

Още преди да бе осъзнал какво точно му предлагат, младежът кимна толкова рязко, че сам се укори, задето се бе показал толкова несдържан и неопитен. Ала и краката му, тласкани от същото това нетърпение, вече го отнасяха напред, сякаш никакво съзнателно усилие не можеше да го откъсне от мощната притегателна сила на камъка.

Йойона с мъка потисна усмивката си и му подаде хематита. Авелин посегна да го вземе, ала монахът отдръпна ръка.

— В този камък се крие огромна сила — сериозно заяви той. — Сила, която може да те отнесе на място, на което не принадлежиш. Внимавай много из своите странствания, млади приятелю, пази се да не се изгубиш!

Авелин се поколеба с ръка във въздуха, питайки се дали не допуска грешка. Изкушението обаче беше прекалено голямо и той отново посегна към хематита. Този път Йойона не го отдръпна.

На допир камъкът беше невероятно гладък, сякаш не бе твърдо вещество, а течност. Освен това беше тежък, много по-тежък, отколкото младежът очакваше, и странно плътен. Авелин прокара пръсти по хладната повърхност и му се стори, че усеща силата, заключена в глъбините му, магията, която се криеше в сърцето му. Когато отново вдигна поглед, видя, че Йойона стиска хризоберила до гърдите си.

— За да не се преплетат душите ни — обясни той. — Би било твърде неприятно.

Авелин кимна и направи крачка-две назад. Възрастният монах скри свободната си ръка зад гърба си.

— Не бързай — меко каза той. — Ще започна, едва когато усетя, че си задействал магията.

Младият послушник почти не го чу, вече повлечен от силата на камъка. Сега хематитът наистина му се струваше течен — гладък и неустоимо подканящ. Той дълго се взира в него, после затвори очи, ала образът на сивия камък остана пред погледа му, дори започна да се уголемява, поглъщайки дланите, ръцете, раменете му. После Авелин усети как пропада все по-надълбоко и по-надълбоко.

Опита да се противопостави на увляклата го сила и хематитът изведнъж започна да се смалява и да се отдалечава от него. За щастие, успя да овладее страха си навреме и отново се потопи в магията на камъка.

Дланите му изчезнаха, после и ръцете, наоколо се възцари плътна сивота, която миг по-късно отстъпи място на непрогледен мрак.

Авелин пристъпи извън физическото си тяло. Погледна назад и го видя на няколко крачки от себе си, съвършено неподвижно, с пръсти, здраво стиснали магическия камък. Обърна се към Йойона и съвсем отчетливо видя хризоберила да искри, обгръщайки монаха в тънка бяла обвивка, щит, който той не можеше да премине.