Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 43

— Шест поколения — проговори Йойона, който до този момент бе мълчал, за да даде възможност на младежа да разгледа великолепната карта. — Или почти толкова — добави, когато Авелин се обърна към него. — Сто седемдесет и три години минават между всяко приношение.

— Приношение?

— От камъни — поясни монахът. — Смятай се за благословен, млади ми приятелю, защото сега е точно такова време.

Авелин си пое дъх и отново се вгледа в картата, сякаш очакваше дъжд от миниатюрни камъчета да се появи между Ореола и Корона.

— Виждал ли си някой от камъните в действие? — Думите на Йойона извадиха младежа от мислите му и той вдигна изпълнени с нетърпение и надежда очи.

Възрастният монах посочи една поставка в средата на стаята и даде знак на Авелин да се приближи до нея. В мига, в който младият послушник се запъти натам, зад гърба му се разнесе звучно щракване — наставникът му трябва да бе дръпнал някакъв лост (навярно добре скрит в звездните карти), който отключваше поставката. Не след дълго Йойона се присъедини към Авелин и бавно плъзна стъкления капак.

Вътре имаше няколко различни камъка, всички до един — шлифовани до съвършенство. Два от тях, на пръв поглед напълно еднакви, бяха искрящо сиви и именно един от тях извади монахът.

— Камъните на душата — рече той. — Известни още като хематит.

После сключи пръстите на десницата си около него и отново бръкна вътре, изваждайки с лявата си ръка друг камък — прозрачен, с едва забележим жълто-зелен оттенък.

— Хризоберил. Защитен камък в най-чистата му форма. Винаги е разумно да се използва, когато си имаш работа с хематита!

Авелин изобщо не разбираше за какво става дума, ала беше прекалено замаян от всичко, което се случваше около него, за да задава въпроси.

Йойона пусна хризоберила в джоба на дебелите си одежди и се поотдалечи от младежа, заставайки така, че да е с лице към него.

— Преброй до десет — нареди му той, — за да имам време да задействам магията. След това сложи ръце зад гърба си и бавно и ясно вдигни каквато си искаш комбинация от пръсти. Повтори го седем пъти, като добре запомниш колко пръсти си вдигал всеки път.

С тези думи монахът затвори очи и поде тих напев. Авелин се поколеба за миг, опитвайки се да осмисли всичко чуто досега, после бързо се взе в ръце и направи онова, което му беше казано. През цялото време отец Йойона продължаваше едва доловимото си песнопение, съвършено неподвижен и със стиснати очи.

Миг след като Авелин бе вдигнал и последната комбинация от пръсти, монахът отвори очи.

— Седем, три, шест, пет, пет, две и осем — заяви той, очевидно много доволен от себе си.

— Чул си мислите ми! — ахна Авелин.

— Не — поправи го Йойона. — Просто напуснах физическото си тяло и отидох зад теб. След това трябваше само да запомня колко пръста вдигаш всеки път.

Младежът се накани да каже нещо, ала после размисли и предпочете да си замълчи, макар усилието, с което си поемаше дъх, и слисаното му изражение да бяха по-красноречиви и от най-многословната тирада.