Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 42

Авелин прехапа устни. Прекрасно разбираше, че наставникът не му се подиграва, но защо му разказва всички тези неща, все още не можеше да проумее.

— Е, откъде ги вземаме? — повтори въпросът си Йойона.

— От Ореола… — започна Авелин, ала спря, осъзнавайки, че не това го питат и озадачено сви рамене.

— Пиманиникуит — заяви Йойона и като видя все така недоумяващото изражение на младежа, поясни: — Остров. Остров Пиманиникуит. Единственото място, където свещените камъни могат да бъдат събирани.

Авелин никога досега не бе чувал за подобно място.

— Знай, че споменеш ли това име пред някой, който не го знае, без изричното разрешение — не, без изричното нареждане! — на абата на светата ни обител, никой от монасите няма да намери покой, докато не бъдеш погубен.

Е, сега вече Авелин разбираше защо никога преди не бе чувал за Пиманиникуит.

— Кога ги събираме? — смени темата Йойона, толкова рязко, че младежът съвсем се обърка и отново сви рамене безпомощно, а любопитството му се смесваше с някакво странно нежелание да научи отговора.

Във всичко това имаше нещо изключително свято и в същото време някак земно и прозаично, което предизвикаше благоговеен екстаз, примесен обаче с едва доловимо усещане за омърсяване… усещане, което Авелин Десбрис не можеше да пренебрегне.

— Камъните не падат на земята често — обясни Йойона с тон, който подхождаше много повече на учен, отколкото на духовник. — За сметка на това пък — редовно.

После отиде до стената вляво, давайки знак на Авелин да го последва. Когато се приближи, младежът видя, че онова, което отдалеч му бе заприличало на стенопис, всъщност бяха астрономически карти. Прекарал дълги часове в съзерцаване на нощното небе, сега той с лекота разпозна много от съзвездията — четирите звезди на пояса на Прогос-Бехемот Война, най-яркото съзвездие на северното небе; подредените във формата на дъга звезди, които образуваха дръжката на Ведрото на чифликчията (съзвездие, което той можеше да види само ако се отдалечеше достатъчно от задната врата на къщата им в Йоманеф). Корона, заедно със своя Ореол, също беше тук, в центъра на картата — така, както и самата Корона беше в центъра на вселената.

Когато се вгледа по-внимателно, Авелин забеляза, че стената не е гладка, а е покрита с вдлъбнатини. В началото реши, че това са границите на познатите сфери — беше чувал теории, че вселената представлява сбор от застъпващи се, вплетени една в друга сфери, които крепяха звездите по местата им. Когато обаче забеляза, че всички вдлъбнатини се намират около Корона и свързват слънцето, луната и петте й планети, разбра, че функцията им е изцяло практична — благодарение на тях небесните тела се движеха. За да е сигурен, че не му се привижда, Авелин запомни местоположението на Шийла, луната на Корона, и се взира в нея достатъчно дълго, за да се увери, че тя наистина следва, макар и съвсем бавно, своята орбита.