Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 41

Камъните на Ореола!

Йойона прекрачи прага, следван от Авелин, който вече дори не се преструваше, че гледа надолу, а жадно поглъщаше всичко, което го заобикаляше, дивейки се на приказните камъни — наситеночервени и ясносини, кехлибарени и морави, те искряха като звезди, огрели безлунно небе. Дузина съвършено гладки камъни, чийто тъмносив оттенък като че ли бе по-черен от най-непрогледната нощ, привлякоха вниманието на младия послушник и той неволно потрепери, без сам да знае защо. Върху друга поставка пък бяха изложени няколко прозрачни камъка — диаманти, досети се Авелин и се задържа пред тях. Йойона също поспря, давайки му възможност да ги разгледа по-добре.

Младежът с възхищение видя как светлината се отразява от многобройните им стени и как се гмурва в глъбините им, досами кристалното им сърце.

— Ето откъде идва светлината! — възкликна той, после прехапа устни, засрамен, че си е позволил да проговори, без да са му разрешили.

— Много добре! — похвали го Йойона. — Какво знаеш за Камъните на Ореола?

— Те са източникът на всичката магия по света — изрецитира Авелин.

Едрият монах кимна:

— Така е, но само донякъде.

Авелин го погледна с широко отворени очи.

— Камъните на Ореола са източник на всичката добра магия в света — обясни наставникът му.

— Божествена магия — осмели се да вметне младежът.

Йойона се поколеба за миг — почти незабележима пауза, на която Авелин едва обърна внимание, но чието истинско значение щеше да му се изясни години по-късно — после кимна:

— Ала освен тях съществуват и Земните камъни. Източник на зла магия, в тях е заключена силата на дактилите. Слава на Бога, те не са много и могат да бъдат използвани само от същите тези демони, които, по Божията милост, са дори още по-малобройни!

Възрастният монах се засмя на собствената си шега, ала според Авелин в темата за демоните — дактили нямаше нищо смешно.

Йойона се прокашля неловко и продължи:

— Освен това, магия притежават и Туел’алфарите. Криела се в песните им, така казват, както и в метала, който земята в градините им ражда.

— „Ражда“? — повтори Авелин, ала Йойона само сви рамене и махна с ръка — не това бе важно сега.

— Кажи ми за Камъните — рече той. — Кой ги събира?

— Монасите от Сейнт Мер’Абел — отвърна Авелин начаса.

— Откъде?

— Те падат от небето, от Ореола, право в очакващите им ръце…

Смехът на Йойона не му даде възможност да довърши:

— Те падат с устрем, по-голям от този на стрела в полет — обясни монахът. — Освен това са горещи, млади ми приятелю, толкова горещи, че биха изпепелили и плътта, и костите на всеки, опитал се да ги улови във въздуха!

И като се изкиска развеселено, Йойона му обрисува живописна сцена — млад монах, застанал насред обширно поле, с изумено изражение на лицето и ръце, надупчени като алпинадорско сирене, а земята около него — осеяна с десетки нажежени до червено камъни.