Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 40

Единственото, което младият мъж искаше в този миг, бе да падне на колене и да се помоли. Щеше му се да попита изпод ръцете на кой майстор (или на кои майстори, защото подобно съвършенство не можеше да бъде дело на един-единствен човек) бе излязла цялата тази красота. Замълча си обаче, тъй като прекрасно разбираше, че които и да бяха създателите, те несъмнено го бяха сторили, проникнати от божествено вдъхновение. Единствено Онзи, чиито деца бяха всички мъже и жени, можеше да създаде нещо толкова вълшебно.

— Чувал ли си за Камъните на Ореола? — въпросът на отец Йойона дойде неочаквано и някак не на място.

Авелин едва не подскочи и рязко се обърна, недоумявайки как наставникът му може да осквернява тази красота с думи.

После осъзна какво точно го бяха попитали.

— Е, чувал ли си? — повтори Йойона.

Младежът преглътна с мъка, опитвайки се да измисли най-добрия отговор. Разбира се, че бе чувал за Камъните на Ореола, небесен дар за манастира, източник на всичката магия в света. Не че знаеше кой знае колко за тях, само онова, което мълвата говореше — че падали от небето право в ръцете на очакващите ги монаси, а след това били благославяни от абата на светата обител, за да може силата им да бъде използвана от братството.

— Ние сме техните Пазители — продължи Йойона, когато не получи отговор.

Авелин кимна безмълвно.

— Това е най-святото ни задължение — добави по-възрастният мъж и като се приближи до вратата, повдигна тежкото резе, което Авелин, напълно запленен от изкусната дърворезба, дори не бе забелязал досега. — Камъните са доказателство за онова, в което вярваме.

При тези думи младият послушник се вцепени на мястото си.

— Доказателство! — едва доловимо прошепна той.

Нима бе възможно един толкова високопоставен монах като Йойона да произнесе подобни думи, граничещи с богохулство! Та вярата нямаше нужда от доказателства и факти… тъкмо напротив, самата й същност предполагаше пълно упование и преданост, без каквото и да било доказателство!

Разбира се, Авелин дори не помисли да изрече мислите си на глас, а и те бързо се изпариха, когато добре смазаните панти на вратата се завъртяха и тя се отвори безшумно, разкривайки най-голямото великолепие, което можеше да съществува на света.

Помещението бе добре осветено, макар че никъде не се виждаха факли, нито пък се носеше мирис на горящо дърво. Намираха се дълбоко под земята, така че нямаше как да има прозорец, при все това стаята беше обляна от светлина — толкова ярка, че на Авелин му се стори, че се е озовал под безоблачно, лятно небе. Тя изпълваше всяко ъгълче и всяка пукнатина в каменния под и се отразяваше както в стъклените капаци на поставките, които можеха да се видят из цялата стая, така и в онова, което бе изложено върху тях — стотици шлифовани камъни.