Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 39

— Абат Маркварт ми разреши да покажа камъните на брат Авелин — думите на Йойона накараха Сихертън да се закове на място и той едва успя да преглътне надигналата се в гърлото му жлъч.

Без да каже нищо, високият монах кимна още веднъж и се отправи към покоите си.

Всичко беше решено. Брат Авелин Десбрис щеше да бъде един от Подготвителите.

Авелин се мъчеше да държи главата си сведена надолу, а погледът — прикован в пода, както подобаваше на обикновен послушник като него, ала въпреки това нямаше как да не забележи великолепието, което го заобикаляше, докато вървеше след отец Йойона из извитите коридори на Лабиринта, най-тайното и свещено място в целия манастир. Място, до което един толкова млад послушник изобщо не би трябвало да бъде допускан.

Обяснението на Йойона за целта на това посещение бе доста неубедително, някакъв смотолевен между другото претекст, че залите се нуждаели от почистване. Авелин знаеше само, че дори за най-неблагодарната физическа работа, която трябваше да се свърши в Лабиринта на абатите, монасите изпращаха много по-стари и по-опитни ученици от него. А в момента такива имаше свободни не един и двама, та на Йойона със сигурност не му се налагаше да прибягва до него.

Каквито и въпроси обаче да се въртяха из главата му, младежът нямаше намерение да ги изрича на глас — прекрасно знаеше, че да иска обяснение от наставниците си е немислимо. На тях той трябваше единствено да се подчинява и именно това правеше сега, като крачеше колкото се може по-безшумно до отец Йойона, свел смирен поглед към земята. Все пак от време на време успяваше да зърне по нещичко от заобикалящия го разкош — златните листа, обрамчващи вратите, покрай които минаваха; изящната резба, която покриваше всяко парченце дърво; красивите плочки, с които беше застлан подът; пищните гоблени по стените, така изкусно избродирани, че човек можеше да прекара часове, съзерцавайки някой от тях, и пак да не открие всички образи, вплетени в него. Отец Йойона говореше през цялото време, макар така и да не казваше нищо, което да си заслужава да се чуе — няколко забележки за времето, спомени за някаква особено свирепа буря, ударила ги преди двадесетина години, новината за кончината на любимия му пекар от селцето Сейнт Мер’Абел (както и едно доста неприлично подмятане за „похотливата“ му жена). Бърборенето му не успяваше да отвлече вниманието на Авелин от красотите наоколо, макар все пак да надаваше едно ухо, боейки се да не пропусне някой въпрос, насочен към него.

Най-сетне спряха пред една врата. И то каква врата! При вида й младият послушник не можа да се сдържи и вдигна поглед — всеки сантиметър от солидното дърво беше покрит с прекрасна резба. Длетото на изкусния майстор беше изписало безброй сцени — на едно място кипеше люта битка, на друго се виждаше как пламъците на кладата обгръщат свети Абел, основоположника на Абеликанската църква, на трето резбарят бе претворил изцеляващите ръце на майка Бастибюл. Ангели се бореха с черни демони, могъщ демон-дактил издъхваше, уловен в клопката на собствената си лава. И над всичко това изпъкваше Ореолът на Корона. Овалът му започваше (ако, разбира се, нещо толкова съвършено можеше да има начало и край) в долния ляв ъгъл на вратата и, веднъж приковал погледа на всеки, който го зърнеше, го повеждаше нагоре, към високия й свод. Занемял от благоговейно възхищение, Авелин имаше чувството, че вижда цялата история на света — и на вярата му — да се разкрива пред него; образите преливаха един в друг така плавно и естествено, сякаш се простираха не в пространството, а във времето.