Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 38

Авелин се изправи и с помощта на огнивото си запали свещ, после се огледа наоколо, сякаш очакваше да види майка си в някой сумрачен ъгъл.

Ала Аналиса не беше там.

Младият мъж приседна на ръба на нара със сведена глава и ръце, почиващи на коленете. Първите сълзи опалиха бузите му и той стисна зъби, мъчейки се да ги възпре. Плачът беше проява на слабост, повтаряше си той, израз на недостатъчна вяра. Ако онова, в което вярваше и което живееше в сърцето му, не можеше да му даде сили в подобен момент, какъв тогава беше смисълът му? Древните свещенописи на Абеликанската църква обещаваха рай на онези, които бяха достойни за него, а кой беше по-достоен от добродетелната и безкористна Аналиса Десбрис?

Още една сълза се търколи по бузата на младежа, после втора и трета. Безсилен да ги спре, той скри лице в ръцете си.

Дълбоко ридание разтърси превитите му рамене. Мъчейки се да го преглътне, младият мъж започна да нарежда молитва след молитва — Молитвата на мъртвите, Молитвата на верующите, Молитвата на вечния завет, изричаше ги една след друга, опитвайки се да овладее треперещия си глас.

Въпреки това сълзите продължаваха да се леят от очите му, а светите думи все по-често бяха измествани от горчиви хлипове.

Молитва след молитва редеше Авелин, молеше се с цялото си сърце и душа, втъкаваше образа на Аналиса в свещените слова и час по час викаше името й. После, без да си спомня точно как, се озова на пода, свит като малко дете, което отчаяно плаче за майка си и я умолява да се върне при него.

Така в горчиви ридания и трескави молитви, измина цял час и Авелин постепенно започна да се успокоява. Седна на нара, пое си дълбоко дъх, за да прогони и последното стенание, и се вглъби в себе си, търсейки корена на слабостта, която неочаквано се бе промъкнала в душата му и сега подкопаваше вярата му.

Не след дълго откри отговор на въпроса, който го терзаеше, и почувства, че му олеква. Не плачеше за Аналиса, тъй като искрено вярваше, че тя се е преселила в едно по-добро място. Не, той плачеше заради себе си, заради братята и сестрите си, заради баща си, заради всички, които познаваха Аналиса Десбрис и които никога вече нямаше да се сгреят от лъчите на нежното й присъствие.

Тази мъка Авелин можеше да приеме. Вярата му си беше непокътната и все така силна и с нея той не оскверняваше паметта на майка си. Накани се да загаси свещта, но после размисли и си легна, оставяйки треперливото пламъче да хвърля слабия си светлик в стаята, а очите му все така обхождаха ъглите й.

А кой знае, може би щеше да я открие в сънищата си?

* * *

В същото време двама мъже тихо се отдалечаваха по коридора от килията на Авелин.

— Сега доволен ли си? — попита Йойона, когато вече нямаше опасност младежът да ги чуе.

И наистина, Сихертън се поуспокои, когато чу риданията на Авелин, макар това доказателство, че младежът все пак има чувства, да не промени особено неприязненото му отношение. Вместо отговор, той кимна отсечено и си тръгна.