Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 37

Авелин се поклони почтително и излезе.

Йойона сплете пръсти на писалището пред себе си и дълго остана загледан във вратата. Какво точно у младежа толкова тревожеше Сихертън, питаше се той. Дали наистина бе привидната му безчувственост или ставаше въпрос за нещо далеч по-сериозно? Дали пък Авелин не се превръщаше в мерило, по което всички останали се равняваха; огледало, вдигнато пред душите на духовниците от ордена; пример за истинска вяра, така рядка тези дни, дори и в свято място като манастира?

Тази мисъл разтърси отец Йойона и погледът му неволно обходи богато украсените покои — великолепните гоблени, които лично си бе поръчал чак от галерията на Порвон дан Гуардинио, един от най-уважаваните художници в Корона, прекрасните златни листа, които изпъкваха насред богатата дърворезба, покриваща гредите на тавана, пищният килим на пода, меките кресла, многобройните дрънкулки, които изпъстряха внушителната му библиотека — всяка от тези вещи струваше повече, отколкото един работник изкарваше за цяла година с тежък труд.

Благочестие, достойнство, бедност това беше обетът, който всеки монах даваше при постъпването си в ордена. Това беше канонът. Йойона отново се огледа наоколо, напомняйки си, че стаите на голяма част от останалите наставници (и даже тези на някои от обикновените монаси) бяха обзаведени далеч по-пищно от неговата.

Благочестие, достойнство, бедност.

И прагматизъм, прагматизъм, който, както твърдеше не само абат Маркварт, но и мнозина от предшествениците му, също трябваше да бъде част от обета. В Хонс-де-Беер богатството бе равносилно на власт, а как би могъл Орденът да оказва влияние върху живота на обикновените хора, ако не разполагаше с власт? Нима не бе по-добре да служат на Бог със сила, а не със слабост?

Вече повече от два века подобни максими се ширеха сред монасите и именно благодарение на тях обетът вече не се спазваше дословно.

Въпреки всичко, Йойона прекрасно разбираше защо ученик като Авелин толкова притеснява Сихертън.

Тази нощ младият послушник се оттегли в килията си напълно изтощен, както физически, така и душевно. Беше прекарал целия ден в усърдна работа, като във всяка задача настояваше да свърши най-тежката част. Вече не помнеше колко кофи вода беше извадил от кладенеца (спря да ги брои някъде около петдесетата); веднага след това бе отишъл на крепостната стена — къртеше разхлабилите се камъни и ги подреждаше, за да са готови за зидарите, които щяха да дойдат на следващия ден.

Единствено повикването за вечерня го откъсна от трескавия му унес. Изслуша службата мълчаливо, после, вместо да отиде да хапне, се прибра право в килията си — малка стаичка, в която имаше място само за един стол, където слагаше свещта си, и тесен нар.

Тялото му най-сетне можеше да си отдъхне, ала съзнанието му, свободно да се рее, където си поиска, бе заляно от неописуема болка. Въпреки изтощението, Авелин Десбрис не можеше да заспи. Образът на майка му изпълваше мислите му и той се чудеше дали духът й няма да го навести, преди завинаги да напусне този свят и да отиде в рая. Дали Аналиса нямаше да дойде, за да се прости с него, или последното й сбогом бе изречено тогава, в деня, когато манастирът отвори врати, за да го приеме в лоното си?