Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 30

Примката бързо се затягаше. Колкото повече хора загиваха, толкова по-малко работа имаха гоблините и толкова по-свободни бяха да върлуват из селото на воля. Пони се огледа във всички посоки, търсейки начин да се добере до гората. Изход обаче нямаше, да излезе от Дъндалис, без да я забележат, беше невъзможно. А дори да станеше някакво чудо и да успееше да се измъкне от селото, пак нямаше да е на сигурно място, защото откъм дърветата непрекъснато прииждаха нови и нови гоблини.

Спасение нямаше.

Пони се шмугна между две близко разположени къщи и немощно се подпря на една стена, чудейки се дали да не излезе на пътя и веднъж завинаги да сложи край на тази агония.

— По-добре така, отколкото да се крия в сенките и да чакам! — решително промърмори тя, ала въпреки това не помръдна — инстинктът й за самосъхранение се оказа по-силен.

Пое си дъх и в този миг усети, че стената под ръцете й пари — явно бяха подпалили и тази къща. Къде да се скрие сега?

После наклони глава на една страна, разбрала изведнъж къде се намира. Пред нея беше домът на Шейн Макмайкъл, вдясно се издигаше този на Олван Уиндон.

Новата къща на Елбраян!

Момичето прекрасно помнеше вълнението, което издигането на тази постройка беше предизвикало едва две години по-рано. Олван Уиндон си строеше къща с каменни основи!

Пони коленичи и започна да дълбае земята около основата на сградата. Пръстите й се разраниха и почервеняха от кръв, жегата от горящата зад гърба й колиба ставаше все по-непоносима, ала тя не спираше.

Най-сетне достигна някаква дупка и трескаво бръкна вътре. На около половин метър напипа студена, мокра пръст. Олван беше използвал масивни каменни късове за основата и, точно както момичето предполагаше, сградата все още не се бе слегнала напълно.

Димът, който се носеше зад гърба и, ставаше все по-гъст, пламъците вече докосваха и къщата на Олван, ала Джилсепони продължаваше да копае, в отчаян опит да се провре под каменния блок.

На обезумелия от ярост младеж не му се наложи да чака дълго. Малкият гоблинов отряд (очевидно съгледвачи, а не част от основната сила) не продължи към Дъндалис, а се раздели на две — половината свърнаха вляво и потънаха между дърветата, останалите свиха надясно и също изчезнаха между дебелите дънери.

Елбраян си избра тримата, които поеха наляво, и тръгна след тях. До ушите му все така достигаха писъците на селяните, които сега бяха по-скоро агонизиращи стонове и жални ридания, отколкото викове на съпротива. Виждаше и къщите, някои, обхванати от високи пламъци, други — вече изпепелени до основи. Сред тях, обгърнат от буен огън, бе и неговият дом!

Това още повече го ожесточи и когато един от гоблините поизостана, младият мъж действа незабавно.

Всичко стана за секунди — острието потъна дълбоко между ребрата на чудовището и то рухна на земята, ала не и преди да нададе предсмъртен вик.

Елбраян побърза да издърпа меча си от мъртвото тяло и се опита да избяга, но беше твърде късно. Двата гоблина се нахвърлиха отгоре му с вдигнати копия и свирепи крясъци. Очите им — изпълнени с дива радост и без следа от съжаление за убития им другар — го смущаваха и той се стараеше да ги избягва, като вместо това насочи цялото си внимание към оръжията им.