Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 32

Внезапно въздухът се изпълни с чудновато жужене. Огромното създание разхлаби желязната си хватка и Елбраян тупна на земята. Без да губи нито секунда, той се претърколи колкото се може по-надалеч от противника си, след което скочи на крака и изтича встрани. Необичайното бръмчене продължаваше да се носи над поляната и момчето неволно размаха ръка пред лицето си — за момент помисли, че отнякъде се е появил рояк пчели. И наистина, нещо го жилна и той побърза да свали ръка.

Обърна се, за да види какво става с великана, който също махаше с ръце и подскачаше на място. Зад гърба му двама от четирите дошли с него гоблини се гърчеха на земята.

— Какво…! — недоумяваше Елбраян.

Малки червени точици — досущ чудат обрив — покриваха лицето и ръцете на великана. Вглеждайки се по-внимателно в отблъскващото създание, както и в собствената си ранена длан, младежът внезапно осъзна, че това не са пчели, а стрели, каквито никога преди не бе виждал.

Десетки миниатюрни стрелички изпълваха въздуха!

Ала дори те не можеха да спрат гигантското същество и с грозен рев на уста, то се втурна към жертвата си, вдигнало тежка сопа във въздуха. Елбраян, нищожен и беззащитен пред огромното оръжие, храбро вдигна малкия си меч, макар да осъзнаваше, че е безсилен срещу подобна страховита мощ.

Следващият залп — повече от шестдесет свистящи стрелички — полетя право към лицето и врата на великана. Той се олюля, после пак и пак, а стрелите продължаваха да се сипят отгоре му, дузина след дузина. Изведнъж всичко свърши и той се опита да продължи напред. Не бе направил и две крачки, когато отново залитна, после бавно се свлече на земята, давейки се в собствената си кръв.

Елбраян обаче така и не видя гибелта на своя неприятел — сам той отдавна бе изгубил съзнание.

Глава 5

Богоизбраният

Брат Авелин с все сила въртеше макарата. И той, и старото дърво, простенваха при всеки напън. Няма ли най-сетне да се покаже пустата му кофа, чудеше се младият послушник.

— По-бързо! — нетърпеливо го подканяше Куинтал, негов съученик и другар в работата.

Новопостъпилите младежи бяха разделени по дата на раждане и така Авелин и Куинтал се бяха случили заедно — не защото си подхождаха (физически или по нрав), а просто защото бяха родени в една и съща седмица. Двамата не само че не си приличаха, но и като че ли нямаха нищо общо помежду си. Куинтал беше най-ниският от двадесет и петимата послушници, Авелин — един от най-високите. И двамата бяха с едър кокал, ала докато Авелин беше тромав и недодялан, Куинтал с якото си, мускулесто тяло, бе прекрасен атлет.

Характерите им също бяха коренно различни — Авелин, спокоен и изпълнен с почтителност, никога не губеше контрол над себе си, а Куинтал бе същинско „буре с барут“ както монах Сихертън, един от наставниците, нерядко (и напълно основателно) го наричаше.

— Близо ли е? — попита Авелин след още няколко завъртания.

— Едва наполовина — намусено отвърна Куинтал. — Ако не и по-надалеч!

Авелин въздъхна дълбоко и отново хвана макарата.