Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 23

Гоблините бяха дошли.

На стотици мили оттам, в една злокобна, брулена от ветровете земя, наричана Барбакан, дълбоко в недрата на планината Айда, демонът-дактил се наслаждаваше на бушуващата битка. Нямаше никаква представа кой, къде и с кого се сражава, ала прекрасно чуваше предсмъртните писъци на умиращите. Това трябва да бе работа на някой безчинстващ гоблинов вожд или пък поредният набег на един от многобройните отряди на паурите, върлуващи из Корона и сеещи гибел сред жалките човеци.

Този път заслугата за кървавия пир не беше негова, ала за демона това нямаше особено значение. Важното бе, че е буден, че над света отново се надига мрак и че собственото му отровно влияние започва да се усеща. Ето че гоблините, злите джуджета или някое от другите племена, които той не след дълго щеше да привлече под крилото си, бяха почувствали пробуждането му и това ги бе подтикнало към действие.

Злото създание разпери огромните си криле и се настани още по-удобно в трона, който си бе направило от обсидиановия саркофаг, държал го в плен съвсем доскоро. Да, черната скала съвършено точно му предаваше мрачните вибрации на чуждата агония и страдание, болката на умиращите и горестта на близките им.

Хубаво бе да е буден отново!

Глава 4

Гибелта на Дъндалис

Елбраян и Пони дълго стояха така, вцепенени от изумление и ужас. Случващото се изглеждаше така нереално, така невъзможно, така различно от всичко, което бяха виждали или очаквали през живота си. Пред очите им се редяха картина след картина, коя от коя по-страшна и жестока и насред целия този кошмар, в гърдите на двамата приятели се надигна отчаяно отричане, безумна надежда, че онова, което виждат, не може да е истина.

Пони реагира първа, пристъпвайки напред, с ръка безпомощно протегната към ужаса пред очите им. Това почти несъзнателно движение най-сетне я извади от унеса и тя хукна към селото, викайки името на майка си, която бе някъде там, в горящия Дъндалис.

Елбраян отвори уста, за да й каже да спре, ала някаква необяснима нерешителност го накара да замълчи и да остане на мястото си. Какво трябваше да стори? Каква отговорност имаше към останалите?

Един истински войн би трябвало да знае отговорите на тези въпроси!

С неимоверно усилие на волята, той откъсна очи от страшното зрелище и се огледа наоколо. Трябваше да организира приятелите си, да, именно това трябваше да стори. Щеше да ги събере, можеше дори да повика и по-възрастните младежи от долината и заедно щяха да се втурнат в Дъндалис, подсилвайки защитата му.

Ала времето беше срещу него. Отново се огледа наоколо, после се обърна към вечнозелената горичка и еленовия мъх, за да извика на онези, които патрулираха там.

Вместо това рязко си пое дъх, прехапа устни и отскочи назад, към прикритието на двата бора. Беше зърнал, над самото било на долината и с гръб към него, почти плешивата глава, заострените уши и тебеширено жълтата кожа на врага. С треперещи пръсти Елбраян вдигна малкия меч от земята и потъна още по-навътре между дърветата, скован от ужас.