Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 21

Той обаче не се отказа, а веднага прегрупира останалите, за да покриват по-голяма територия, тъй като сега разполагаше единствено с три отряда от по петима човека и само двама вестоносци.

— Утре ще изгубим и Шеймъс — подхвърли Пони, докато се настаняваше между двата високи бора, които ги пазеха от вятъра; следобедът преваляше, а по небето пълзяха гъсти, сиви облаци и закриваха немощното есенно слънце. — Майка му каза, че днес ще му е последният ден навън.

Елбраян разрови пръстта в краката си с върха на късия си меч.

— Значи от утре неговата група става четиричленна — сухо отбеляза той.

Въпреки че се опитваше да не го показва, раздразнението в гласа му не убягна на Пони. А как да не се ядосва, когато виждаше първият поверен му отряд да се разпада пред очите му и то не за друго, ами за да се захванат с кърпене на колиби и прибиране на жито! Момичето му съчувстваше, ала в същото време разбираше, че така е по-добре.

— Викат ги вкъщи, защото няма врагове — меко му напомни Пони. — А това несъмнено е по-добре, отколкото от усилията ни наистина да беше имало полза.

Елбраян вдигна внезапно потъмнелите си очи.

— Всъщност кой знае? — побърза да добави момичето, опитвайки се да спаси поне малко от достойнството му. — Откъде можем да сме сигурни, че патрулирането ни не е дало резултат?

Елбраян вирна глава и прокара пръсти през гъстата си, светлокестенява коса.

— Ами да, може пък техни съгледвачи да са се промъкнали дотук и като са видели нашите отряди, да са разбрали, че Дъндалис съвсем не е беззащитен.

— Та ние сме само шепа деца! — смръщи се Елбраян.

— Но всеки от нас, освен най-малките, е по-голям от един гоблин — убедено възрази Пони. — А не е ли най-добрата армия онази, която е достатъчно силна, за да не се осмели врагът да я нападне?

Елбраян не отвърна нищо, ала познатият блясък се завърна във ведрите му зелени очи. Вече прояснен, погледът му се спря върху изрисуваните в прахта драсканици.

Пони се усмихна доволно, поздравявайки се за добре свършената работа. Доставяше й искрено удоволствие да помага на Елбраян в тежки моменти и да се грижи за чувствата му. В действителност никой от двамата не вярваше, че наоколо са се навъртали гоблини, ала така младежът все пак можеше да продължи да смята, че първите му усилия за нещо истински значимо не са отишли нахалост. Невъзможно бе да се каже имало ли е полза от техните отряди и това бе достатъчно, за да се почувства той окрилен.

В това време Пони, усетила, че в този миг връзката между тях е прекалено силна, за да го остави да отмине ей така, реши да действа.

Тя хвана импулсивно брадичката му в ръка и го накара да я погледне в очите.

— Чудесна работа свърши.

— Не бях само… — започна Елбраян, ала момичето сложи пръст на устните му и го накара да замълчи.

Едва тогава младежът забеляза колко близо се намират един до друг, едва тогава видя, че ги делят само няколко сантиметра. Помисли си, че би трябвало да отскочи назад, да се изплюе и да извика „момичешка отрова“ — така, както се очакваше от него и както бе постъпвал винаги, когато Пони, или някое друго от момичетата, се опиташе да го целуне.