Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 22

Само че сега, внезапно осъзна той, изобщо не желаеше да го прави. Тъкмо обратното — последното, което искаше, бе да се отдръпне. Всъщност, запита се изведнъж, колко ли време беше минало от последния път, когато Джилсепони се бе опитала да го целуне? Със сигурност поне година! Дали се страхуваше от реакцията му? Дали се боеше той да не се изплюе отвратено и да извика „момичешка отрова“, присмехулен напев, който много скоро щеше да бъде подет и от останалите момчета?

Или се бе досещала, че още не е готов? Да, реши Елбраян, докато устните им се докосваха нежно и почти плахо, това трябва да беше — Пони го познаваше по-добре, отколкото се познаваше дори той самият, а и последните дни, прекарани почти изцяло насаме, ги бяха сближили още повече.

А сега и това. Елбраян изобщо не искаше то да свършва. Без да знае какво точно прави, той се размърда неспокойно на мястото си и вдигна ръце. Пусна меча на земята, защото щеше да му пречи, а и можеше да нарани някого, после, събирайки цялата си смелост, прегърна Пони и я притегли към себе си, докато не почувства меките извивки на тялото й. За миг усети, че го обзема паника — какво трябваше да стори сега, къде трябваше да постави ръцете си и трябваше ли изобщо да ги използва?

Единственото, в което беше сигурен, бе, че не иска целувката да свършва, че иска още нещо, макар и да не разбираше какво. Копнееше да бъде колкото се може по-близо до Пони, както физически, така и емоционално. Това беше Джилсепони, най-скъпата му приятелка, момичето — не, жената! — която обичаше. От тази пролет той вече нямаше да бъде момче, Пони също щеше да се прости с детството и не след дълго той щеше да поиска ръката й…

Тази мисъл го изплаши и той се отдръпна, поемайки си рязко дъх. Ала всичките му опасения избледняха в мига, в който се взря в искрящите сини очи на Пони, в щастливата усмивка, която огряваше цялото й лице и го правеше още по-красиво. Заля го вълна от обич и той я прегърна отново.

Целувката им, в началото плаха, постепенно стана настоятелна и дори дръзка, после отново се превърна в нежната милувка от първите мигове. Изведнъж дрехите им се превърнаха в пречка и макар въздухът да бе доста хладен, на Елбраян му се стори, че ще му бъде по-топло без тях. Внезапно изчезна и страхът, който сковаваше ръцете му допреди малко. Инстинктивно, той прокара пръсти по врата на Пони, после плъзна ръка надолу, докато стигна до крака й. Едва не извика от изненада, когато устните на момичето се отвориха и езикът й, мек и подканящ, докосна неговите.

Това беше най-вълшебният, най-неповторимият миг в живота му…

… и той отлетя безвъзвратно, разбит на хиляди парченца от страховития вик, който отекна над долината и смрази кръвта във вените им. Двамата скочиха на крака и с ужас се взряха в разкрилата се пред очите им картина — доскоро спокойното селце сега приличаше на разбунен мравуняк, изпаднали в паника, близките им тичаха напред-назад, а над една от къщите се виеше дим, прекалено гъст и черен, за да излиза дори от най-големия комин.