Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 20

С всеки изминал ден, с който настъпването на зимата ставаше все по-осезаемо, а вятърът се измести и започна да духа от север, Елбраян усъвършенстваше пътя на своите отряди. Беше ги разделил на четири групи от по петима души и една от трима, като последната трябваше да обикаля между останалите четири и да събира информация, докато той и Пони държаха всичко под контрол от мястото си на най-високия склон на север от Дъндалис, откъдето погледът им стигаше чак до вечнозелените шубраци и еленовия мъх. В началото имаше оплаквания срещу това разпределение, най-вече от страна на по-големите момчета, всяко от които смяташе, че именно то заслужава да бъде вторият човек след Елбраян. Някои дори прибягнаха до съвсем детински похвати, подхвърляйки хапливи забележки за връзката му с Джилсепони (поръчваха му да „обязди своето пони“ и други подобни грубости).

Елбраян обаче приемаше всичко най-спокойно… с изключение на обидите, изречени по адрес на Пони, разбира се — всеки, дръзнал да засегне момичето, предупредил бе той от самото начало, щеше да си навлече гнева му, а заедно с това — и сериозни неприятности. Що се отнасяше до него — другарите му можеха да си говорят каквото искат, тъй като той най-сетне бе признал — както пред тях, така и пред себе си — че Пони е неговият най-добър и доверен приятел.

— Остави ги да се забавляват — снизходително й прошепна той, докато всеки от отрядите поемаше по отредения му маршрут.

Когато малко по-късно Елбраян се зае да прави заслон срещу вятъра от изсъхналите клони, търкалящи се по земята, Джилсепони спря многозначителен поглед върху него и по лицето й се разля топла усмивка.

Ала не само Пони наблюдаваше Елбраян отстрани; още някой се бе скрил в един от близките борове. Прескачайки от клон на клон пъргаво и съвършено безшумно, спотаеното създание следеше всяка стъпка на младежа, изучавайки го с огромен интерес.

Нито Пони, нито Елбраян, при цялата си бдителност, забелязаха каквото и да било. Дори да бяха погледнали право към неуловимото същество, неговите движения бяха толкова бързи и добре премерени, и винаги под прикритието на гъстите борови клони, че двамата най-вероятно биха ги сметнали за повей на вятъра или за катерица.

Отмина още една спокойна седмица. В селото кипеше усилена работа, всички се готвеха за зимата. В долината единственият и най-страшен враг беше скуката. Елбраян вече бе изгубил половин дузина от хората си — те всички си бяха тръгнали с оправданието, че родителите им имали нужда от тях и не ги пускали да идват. От вниманието на момчето не бе убягнало облекчението, с което тези „войници“ му съобщаваха, че няма да могат да патрулират повече.