Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 19

Изненада се обаче — и то много приятно — когато баща му извади семейния меч — късо, дебело оръжие, осеяно с много резки и доста поръждясало, ала все пак — един от малкото истински мечове в селото.

— Погрижи се всички от отряда ти да са добре въоръжени — най-сериозно заръча Олван. — И се увери, че всички добре познават както ползата, така и опасността от своето оръжие.

Олван прекрасно разбираше, че ако се засмее или по какъвто и да било друг начин покаже, че от стража вече няма смисъл, не само ще засегне сина си, но и ще му отнеме нещо много важно — чувството за значимост, от което момчето така отчаяно се нуждаеше.

— Мислиш ли, че е разумно да даваме оръжия на децата? — попита Шейн Макмайкъл малко по-късно, когато Елбраян изтича при приятелите си. — И изобщо да ги пускаме там сами?

Олван въздъхна и сви рамене:

— Възрастните ни трябват тук — обясни той. — Пък и нали другият отряд е в долината, а ако гоблините наистина дойдат, най-вероятно ще минат именно оттам.

При тези думи бащата на Елбраян отново въздъхна и безпомощността, изписала се по лицето му, силно изненада Шейн, който го знаеше като един от най-хладнокръвните и уверени жители на Дъндалис.

— Освен това — продължи Олван след малко, — ако в Дъндалис наистина се появят гоблини или фоморийци, за децата може би ще е по-добре да са в гората.

С натежало сърце, Шейн Макмайкъл трябваше да се съгласи с него. Тъй като в Хонс-де-Беер от дълги години цареше мир, а гоблините и злите великани бързо потъваха в забрава, превръщайки се в храна за преданията, разказвани край огнището в зимните вечери, Дъндалис не беше строен с мисълта да бъде отбраняван. Нещо повече — за разлика от първите поселища по тези земи, той си нямаше дори крепостна стена, а жителите му бяха съвсем слабо въоръжени. Когато отидоха на лов, дванадесетимата от отряда носеха със себе си повече от половината истински оръжия, с които разполагаха стотината им съселяни. Прав беше Олван, потръпна Шейн — ако гоблините дойдеха, цялото село щеше да бъде в опасност.

Олван се отдалечи, последван малко по-късно и от Шейн, чието притеснение бързо бе отминало — всъщност никога не бе вярвал истински, че гоблините могат да се върнат и да потърсят разплата. Така смятаха и останалите му съселяни, единствено старият Броуди, какъвто си беше непоправим песимист и мърморко, продължаваше да разказва мрачните си истории.

От този ден двадесет и петте деца започнаха да охраняват долината, в дъното на която се гушеше селцето. Освен тях имаше още един патрул — шепа поотраснали младежи, чиито обиколки достигаха по-надалеч, надолу към боровете и мекия еленов мъх на североизток. Всеки път, щом се срещнеха, членовете на различните отряди си кимваха един на друг най-почтително, някои от младежите дори бяха заявили на всеослушание, че момчетата и момичетата на Елбраян щели да бъдат безценна свръзка със селото. След подобна размяна на любезности, нищо, даже и дългите, безметежно скучни часове, не бяха в състояние да попарят въодушевлението на малките стражи. Ето че най-сетне и те бяха част от нещо наистина важно, вместо да бъдат оставени настрани от случващото се, с безкрайно втръсналото им обяснение, че са още твърде малки.