Читать «Градът на мрака» онлайн - страница 46

Масой се залюля в стола си и поклати глава — категорично и безпомощно. Алтън имаше право. Преди година, менторът бе потърсил отговорите на въпросите си — беше опитал да си осигури подкрепата на един демон-покровител на леда. Хвъркатото същество замрази цялата стая, докато тя не засия в черното на инфрачервения спектър и унищожи съкровища на матроната-майка на стойност цяло алхимично оборудване. Ако Масой не беше призовал магическата си котка, за да разсее ледения демон, нито младежът, нито Алтън щяха да се измъкнат живи от стаята.

— Хубаво тогава — неуверено каза ученикът и кръстоса ръце пред своя ментор. — Призови твоя дух и си намери отговорите.

Учителят забеляза неволното потръпване на Масой, макар че тялото му, което го издаде, беше добре прикрито в гънките на мантията. Известно време Безликият остана загледан в ученика си, но после продължи с приготовленията.

Когато наближи моментът за призоваване, ръката на младежа инстинктивно се шмугна в джоба му. Там той държеше фигурката от оникс — ловуващата котка, с която се бе сдобил в деня, когато Алтън прие самоличността на Безликия. В малката статуетка беше съсредоточена силна магия, позволяваща на нейния притежател да призовава могъща пантера. Масой използваше котката пестеливо, без да осъзнава истинските граници на магията и потенциалните опасности, които носеше тя.

— Само при нужда — тихичко си напомни чиракът, когато усети фигурката в ръката си, и се почуди защо толкова често му се налагаше да прави това, откакто бе с Алтън.

Въпреки перченето си, този път менторът тайно споделяше опасенията на своя ученик. Духовете на мъртвите не бяха толкова пагубни, колкото обитателите на долните земи, но можеха да бъдат жестоки и много по-подмолни в изтезанията си.

Но Алтън трябваше да намери това, което търсеше. Близо петнайсет години бе издирвал подробности за падането на дома ДеВир. Беше правил уговорки, подпитваше учители и ученици — по заобиколен начин, разбира се. За онази нощ се носеха слухове и мнозина ги знаеха. Някои дори бяха доста описателни — например за методите, използвани от победителя в битката.

Но въпреки това, никой не назоваваше името му. В Мензоберанзан, ако един мрачен елф нямаше неопровержими доказателства срещу друг, за да подбуди управляващия съвет да предприеме общи действия срещу него, той не може да повдигне каквото и да е обвинение, дори и убежденията му да се споделят от обществото. Ако един дом извършеше нападение, без да го обмисли до последната подробност, яростта на целия град щеше да се излее върху него, докато той не бъде заличен. Но ако атаката беше успешна, като тази срещу ДеВир, елфът, повдигнал обвинение срещу този дом, най-вероятно щеше да загине от змийски камшик.

Колелата на елфическото правосъдие се задвижваха много повече от публичното унижение, отколкото от принципите на честта.

Алтън започна да търси и други начини за разрешаването на своя проблем. Първо опита в долните земи с ледения демон и резултатите бяха катастрофални. Но сега вече притежаваше предмет, способен да сложи край на безизходицата му. Притежаваше един том, написан от магьосник, живеещ на Повърхността. В йерархията на мрачните елфи само жриците на Лот можеха да общуват с царството на мъртвите, но в другите раси магьосниците също се ползваха с това право. Алтън бе намерил книгата в библиотеката на Сорсъри и беше успял да преведе достатъчно от нея, за да установи контакт със света на духовете, или поне така си мислеше.