Читать «Градът на мрака» онлайн - страница 44

Дризт се претърколи на една страна, опита се да се подпре на лакът, но в момента, в който повдигна главата си от черния неравен под, му се зави свят. Зак подхвана младия елф и го изправи.

— Не е толкова лесно, колкото да улавяш монети — отбеляза Повелителят на меча.

— Кое?

— Да парираш удар.

— Какъв удар?

— Просто кажи да, упорито дете такова.

— Втори син! — с ръмжене го поправи момчето, а ръцете му отново бяха скръстени пред гърдите.

Зак сви юмрука си — красноречив жест, който Дризт не можеше да пренебрегне.

— Пак ли искаш да подремнеш? — спокойно го попита войнът на До’Урден.

— И вторите синове могат да бъдат деца — мъдро отстъпи Дризт.

Закнафейн поклати глава. Не можеше да повярва. Щеше да е интересно с това момче.

— Може и да ти хареса тук — каза Зак и поведе детето към една дълга, дебела и шарена завеса, макар повечето от цветовете й да бяха мрачни. — Но само ако се научиш да си мериш приказките.

Възрастният елф дръпна завесата с рязко движение и пред момчето се разкри полица, наредена с най-невероятните оръжия, които някога бе виждало. В идеална подредба тук бяха изложени най-различни алебарди, мечове, брадви, чукове и всякакви оръжия — всички, за които Дризт се сещаше и много, от които дори не можеше да си представи.

— Разгледай ги внимателно — посъветва го Зак. — Не бързай, наслади им се. Разбери кои от тях ти прилягат най-добре, вслушвай се винаги в сърцето си. И когато приключим, ще познаваш всяко едно като най-добрия си приятел.

Дризт обикаляше около полицата с широко отворени очи. Вече гледаше по различен начин на това място и на възможностите, които му предоставяше то. През целия му шестнайсетгодишен живот най-големият му враг бе скуката. А сега изглежда намери оръжия, с които да я пребори.

Закнафейн се отправи към покоите си. Смяташе, че е редно Дризт да бъде сам при първата си среща с оръжията, при първите си непохватни опити да борави с тях.

Въпреки това, когато стигна до вратата на стаята си, мрачният елф се обърна и погледна младия До’Урден. Момчето размахваше тежка алебарда, два пъти по-дълга от него, и бавно описваше дъга с нея. Въпреки всичките си усилия да овладее оръжието, инерцията повличаше слабичкия Дризт и той падаше на земята.

Зак се подсмихна, но смехът му напомни за зловещата същност на неговата работа. Щеше да обучи Дризт да стане войн, както бе обучил хиляди младежи преди него, щеше да го подготви за изпитанията в Академията и за опасния живот в Мензоберанзан. Щеше да го превърне в убиец.

Този покров, тази съдба изглежда в такова противоречие със същността на това момче, помисли си Повелителят на меча. Усмивката на Дризт беше нещо естествено. Не можеше да си го представи да забива меч в сърцето на друго живо същество — тази мисъл го отвращаваше. Но въпреки всичко, такава беше природата на мрачните елфи — природа, на която Зак не можа да устои през четирите столетия от своя живот. Той отмести поглед от играещия До’Урден, влезе в стаята си и затвори вратата.