Читать «Градът на мрака» онлайн - страница 47

Той потърка ръце, с нетърпение отгърна книгата на отбелязаната страница и прегледа заклинанието за последен път.

— Готов ли си? — обърна се към Масой.

— Не.

Алтън не обърна внимание на нестихващия сарказъм на ученика, положи ръцете си върху масата и бавно потъна в най-дълбок, съзерцателен транс.

— Фей иннад… — сгреши и спря, за да прочисти гърлото си.

Масой, който за кратко бе зърнал текста на заклинанието, веднага различи грешката.

— Фей иннунад де-мин… — каза учителят и пак спря.

— Лот да ни пази — изстена ученикът.

Алтън опули очи и се загледа в младежа.

— Това е превод — изръмжа той. — От странния език на хората.

— Глупости — язвително отвърна Масой.

— Пред мен се намира книгата със заклинания на магьосник от Повърхността — заяви с равен глас учителят. — Архимагьосник — според драсканиците на орка-наемник, дето я е откраднал и продал на нашите служители.

Той отново се успокои и разтърси голата си глава — опитваше се да се върне в глъбините на транса.

— Някакъв прост, глупав орк е успял да открадне книга със заклинания от архимагьосник — прошепна на себе си Хюнет, за да подчертае абсурдността на изказването.

— Магьосникът е бил мъртъв! — изрева Алтън. — Книгата е достоверна.

— Кой я преведе? — спокойно попита Масой.

Алтън отказа да спори повече и продължи заклинанието, без да забелязва самодоволното изражение на ученика си.

— Фей иннунад де-мин де-сул де-кет.

Масой притихна и се опита да си припомни някой от уроците си, за да се разсее — надяваше се задавящият го смях да не обезпокои неговия учител. Въобще не вярваше, че опитите на Алтън ще са успешни, но не искаше да прекъсва дрънканиците на глупака, за да слуша пак нелепото заклинание от самото начало. Няколко секунди по-късно чиракът дочу превъзбудения шепот на Безликия:

— Матрона Джинафий?

Ученикът бързо насочи вниманието си към предстоящото събитие. Действително над пламъка на свещта се появи необикновено кълбо от зелен дим, което постепенно започна да придобива форма.

— Матрона Джинафий!

Алтън се задъхваше от вълнение — беше изпълнил заклинанието и несъмнено пред него се рееше лицето на покойната му майка.

Объркан, духът се огледа из стаята. Накрая попита:

— Кой си ти?

— Аз съм Алтън. Алтън ДеВир — твоят син.

— Син? — попита призракът.

— Твоето дете.

— Не си спомням да съм имала такова грозно дете.

— Това е маскировка — бързо отвърна Алтън и погледна към чирака си.

Очакваше Масой да му се присмее, но ако преди бе мрънкал и се бе съмнявал в уменията на своя ментор, сега ученикът го гледаше с искрено уважение. Алтън продължи с усмивка: