Читать «Градът на мрака» онлайн - страница 39

Почти бе завършил рисунката на едра жена — Бриса — захапана отзад от огромна змия усойница.

— Погледни ме — заповяда матрона Малис.

Дризт недоумяваше. Някога за него беше съвсем естествено да гледа в очите човека, на когото говори, но Бриса бе побързала да го откаже от този инстинкт. Мястото на един ратай беше при прислугата и единствените очи, които заслужаваше да вижда бяха тези на животинките, щуращи се по каменния под. Разбира се, очите на паяка бяха изключение — Дризт трябваше да извръща поглед от осмокракото същество, когато попаднеше в периметъра на зрението му. Паяците бяха прекалено възвишени за един слуга.

— Погледни ме! — повтори матроната, а в тона й се усещаше нарастващо раздразнение.

Дризт и преди бе ставал свидетел на избухванията на толкова силната и долна ярост, която помиташе всичко, изпречило се на пътя й. Дори едрата и жестока Бриса бързаше да се скрие, когато матроната се ядоса.

Момчето се насили и колебливо започна да надига глава — оглеждаше черната мантия на майка си, използваше познатия му десен — паяците, разположени отстрани и на гърба на дрехата — за да може да прецени в коя посока да движи погледа си. Всеки момент, с всеки изминат сантиметър очакваше някой да го зашлеви или да усети ударите върху гърба си — Бриса стоеше зад него, винаги готова да посегне към змийския си камшик.

Тогава той я видя — великата матрона Малис До’Урден. Очите й искряха в червено, но лицето й беше хладно, без следа от гневен блясък. Дризт не можеше да се успокои, все още очакваше наказанието си.

— Службата ти на принц-ратай изтече — обясни му тя. — Сега ти си вторият син на дома До’Урден и са ти дадени всички…

Несъзнателно Дризт сведе глава.

— Погледни ме! — яростно изкрещя майка му.

Ужасен, той впи поглед в лицето й, което сега излъчваше ярка червена светлина. С крайчеца на окото си зърна ръката й — от нея струеше трептяща топлина. Дризт не беше толкова безразсъден, че да отскочи, за да избегне удара — намираше се вече на пода, а половината страна на лицето му беше ожулена.

Дори докато падаше, момчето бе достатъчно разумно и внимателно, да не отклонява очите си от тези на матрона Малис.

— Вече не си слуга! — изрева тя. — Ако продължаваш да се държиш като такъв, ще опозориш семейството ни.

Тя сграбчи Дризт за гърлото и грубо го изтегли нагоре, докато стъпи на краката си.

— Ако посрамиш дома До’Урден — лицето й беше на сантиметри от неговото — ще забия карфици в лилавите ти очи! — обеща му тя.

Момчето дори не мигна. През шестте години след като Виерна бе престанала да се грижи за него и го бе оставила да изпълнява задълженията си на прислужник в семейството, той бе започнал да опознава матрона Малис достатъчно добре, за да разбере скрития смисъл на заплахите й. Той знаеше, че за добро или зло, тя е негова майка, но въпреки това би й харесало да забоде карфици в очите му.

* * *

— Той се различава от останалите — каза Виерна — и то не само по цвета на очите си.

— По какво тогава? — Закнафейн се опитваше да прикрие любопитството си и да изглежда професионално заинтригуван.