Читать «Градът на мрака» онлайн - страница 37
Р. А. Салваторе
Когато чу собствените си думи, възпитателката побърза да изтрие непристойните мисли от съзнанието си. Тя искаше да стане върховна жрица на Кралицата на Паяците, на безмилостната Лот. Такива мисли не прилягаха на нейното положение. С гняв в очите, Виерна погледна към малкия си брат. Обвиняваше го за всичко и отново извади от кокала си шестглавото чудовище.
Трябваше да набие Дризт отново и този ден — беше я накарал да си мисли такива порочни неща.
* * *
Връзката им продължи още пет години и Дризт научи основните неща за живота на мрачните елфи в непрестанно почистване на параклиса на дома До’Урден. Най-повтаряните уроци, освен тези за надмощието на жените — винаги придружавани и затвърдявани с помощта на отвратителния змийски камшик — бяха уроците, свързани с елфите — светлите елфи, обитаващи земната повърхност. Империите на злото често си измисляха въображаеми врагове, които да презират — в цялата световна история нямаше подобри в това отношение от мрачните елфи.
От първия момент, в който децата започваха да проумяват значението на думите, техните възпитатели започваха да им втълпяват, че ако нещо не е наред в живота им, то за това са виновни светлите елфи, обитаващи Повърхността.
Така всеки път, когато зъбите на камшика на Виерна се забиваха във врата на Дризт, той пожелаваше смъртта на някой светъл елф. А в насилствено внушаваните емоции като омразата, с която се възпитаваха мрачните елфи, рядко имаше смисъл.
Втора част
Повелителят на меча
Празни часове, празни дни.
Открих, че имам няколко спомена от ранното си детство. От онези шестнайсет години, в които работех като прислуга. Минутите се изнизваха в часове; часовете в дни и така, докато ежедневието ми не се превърна в безсъдържателна вечност. Няколко пъти успявах да се промъкна на терасата на дома До’Урден и да погледам вълшебните светлини на града. Винаги се чувствах запленен от издигащия се и спадащ пламък на Нарбондел — стълба, който отмерваше времето в Мензоберанзан. Сега, като се връщам към онези дълги часове, прекарани в захлас пред блясъка на магическия огън, който се изкачваше и после се спускаше обратно по стълба, разбирам колко празни са били ранните ми години.
Ясно си спомням и колко възбуден се чувствах, когато излизах от къщата и си намирах местенце, откъдето да наблюдавам часовника. Беше толкова обикновено и толкова удовлетворяващо в сравнение с последвалите години от моето съществуване.
Спомням си, но това е по-скоро усещане, отколкото спомен, как всеки път, когато чуех плещенето на змийски камшик, ме побиваха тръпки. Внезапният силен удар и вкочаняването след него — такова преживяване не се забравя лесно. Зъбите на чудовището проникват в кожата ти, захапват те силно и пропускат вълни магическа енергия през цялото ти тяло, а мускулите ти се разкъсват и обтягат до краен предел.
И въпреки всичко, може би съм имал късмет. Когато са й възложили да ме отгледа, сестра ми Виерна е била на крачка от обявяването й за върховна жрица… Била е в период от живота си, в който е притежавала много повече енергия, отколкото се изисква за отглеждането на едно дете. Като чели има нещо повече в онези десет години под нейно покровителство, нещо повече от това, което си спомням. Виерна никога не се държеше с мен толкова зле, колкото нашата майка и най-вече, колкото най-голямата ни сестра — Бриса. Може би съм имал и хубави моменти, когато прекарвах времето си сам в параклиса. Може би Виерна разкриваше пред мен — по-малкия си брат — някаква по-нежна страна от себе си.
А може би не. Смятам Виерна за най-мила от сестрите ми, но във вените й, подобно на всяка жрица в Мензоберанзан, тече отровата на Лот. Едва ли щеше да пожертва стремежа си да стане върховна жрица заради едно дете, заради едно момче.
Не съм сигурен дали наистина съм преживял и хубави моменти през тези години, почернени от безмилостното зло, върлуващо из Мензоберанзан. Дали ранното ми детство не е било изпълнено с повече болка, отколкото съм преживял по-нататък — толкова болка, че да не помня почти нищо? Колкото и да се напрягам не мога да се сетя.
Повече спомени са ми останали от следващите пет години. Най-яркият от тях е от времето, когато слугувах на матроната и нейното обкръжение — той не включва тайните ми разходки извън дома. Това е споменът за собствените ми крака.
На принцовете-ратаи не се разрешава да държат главите си изправени — погледът им винаги трябва да е сведен към земята.
