Читать «Градът на мрака» онлайн - страница 20

Повелителят на меча премина отвъд оградата от гъби до най-високата точка, която можеше да намери и от която можеше да наблюдава града и рухна на земята. Миг по-късно, той гледаше изумен върволицата от бойци на До’Урден на път за дома — съпругът и синът на матроната, войници и жрици, и бавно придвижващата се редица от две дузини мрачни елфи-зомбита. Бяха изгубили и изоставили в битката почти всичките си роби, но войската, която напускаше опустошения дом на ДеВир, бе по-многобройна, отколкото на идване. Робите бяха заменени с двукратно повече пленници, а петдесет или повече от редовите бранители на ДеВир — с типичната за тях елфическа лоялност — се бяха присъединили към нападателите. Жриците на До’Урден щяха да разпитат тези предатели посредством магия, за да се уверят във верността им.

Зак знаеше, че всички щяха да преминат теста. Мрачните елфи бяха същества с инстинкт за самосъхранение, а не с принципи. На войниците щяха да дадат нова самоличност и да ги държат в дома До’Урден, докато свалянето на ДеВир не останеше в историята.

Закнафейн не ги последва веднага. Вместо това той продължи до горичката на гъбите и откри уединена долчинка, където се отпусна на земята върху едно място, обрасло с мъх. Повелителят на меча отправи поглед към вечния мрак, към тавана на пещерата — към непрогледния мрак на своето съществуване.

Щеше да е предпазливо от негова страна, ако бе запазил мълчание, все пак бе неканен посетител в най-влиятелната част на големия град. Той се сети, че някой може да чуе думите му — някой от същите онези мрачни елфи, свидетели на битката с ДеВир, които се наслаждаваха на зрелището. Зак не можеше да сдържа чувствата си след всичко случило се през тази нощ, след цялото това клане. Риданията му се изляха като молитва, отправена към божество отвъд неговото съществуване.

— Какъв е моят свят, каква е тази черна суета, обладала душата ми — прошепна той с онова гневно отрицание, което му бе присъщо. — На светлината виждам кожата си — черна, в мрака тя свети в бяло — бяла като яростта, която не мога да превъзмогна. Дали ще имам смелостта да напусна това място или този свят, или да се изправя срещу злото, срещу същността на моята раса. Да потърся нов начин на живот, който да не противоречи на всичко, в което искрено вярвам — това трябва да сторя. Аз съм Закнафейн До’Урден и съм мрачен елф, но не по собствена воля или дълг. Нека тогава разберат що за същество съм. Нека да излеят злобата си върху старите ми плещи, върху които тегне безпомощността на Мензоберанзан.

Забравил всичко, Повелителят на меча се изправи и изкрещя:

— Мензоберанзан, какво място си ти, по дяволите?

До ушите му не достигна отговор от тишината на града. Миг след това, Зак отърси от уморените си рамене последните остатъци от смразяващата магия на Бриса. После поглади с ръка камшика, прикрепен на колана му и се почувства по-спокоен. Това бе същият камшик, изтръгнал езика на матроната-майка.