Читать «Градът на мрака» онлайн - страница 22

Младият ДеВир се строполи на земята, оттласна се и се търколи на кълбо по пода в отчаян опит да избяга от убиеца. Спусна се покрай низходящата извивка на стаята в следващото помещение, разположено по-надолу, точно когато Безликият се появи в рамката на разбитата врата…

Той спря, изруга злобно по адрес на неуспеха си и се замисли как най-бързо да смени вратата.

— Разчисти всичко! — изкрещя към чирака, небрежно подпрял глава на дръжката на метлата си.

Масой се подчини покорно и започна да събира каменните отломки. Вдигна поглед, след като Безликият го отмина наперено, и въпреки че беше рисковано, последва предпазливо учителя.

Алтън нямаше как да избяга — такова шоу не биваше да се изпуска.

* * *

В третата стая, библиотеката на Безликия, във всяка стена горяха дузини свещи. Това беше най-ярко осветената стая от четирите в кулата.

— Проклета да е тази светлина! — ядоса се Алтън.

Пред очите му бе замъглено. Той се препъваше и се опитваше да си проправи път към вратата на фоайето — най-ниско разположеното помещение в покоите на безликия магьосник. Ако можеше само да се измъкне от тази кула и да излезе навън, в двора на Академията, сигурно щеше да успее да обърне събитията в своя полза.

Алтън бе израсъл сред мрака на Мензоберанзан, но учителят бе прекарал толкова столетия сред светлината на свещите в Сорсъри, че очите му се бяха приспособили да различават светлинните нюанси, а не тези на топлината.

Във фоайето, осветявано само от една свещ, бяха разхвърляни сандъци и столове, но Алтън виждаше достатъчно ясно, за да заобиколи или да прескочи мебелите, изпречили се на пътя му. Той изтича към вратата и сграбчи тежката брава. Тя се превъртя лесно, но когато ученикът се опита да побутне вратата с рамото си, вместо да се открехне, от нея избликна поток искряща синя енергия, която повали Алтън на пода.

— Проклето да е това място! — изруга той.

Входът бе охраняван от магия. Ученикът знаеше едно заклинание, за отваряне на омагьосани врати, но се съмняваше, че силата му ще е достатъчна, за да надвие мощните заклинания на един учител. В бързината и страха си, Алтън не можеше да различи и свърже думите на магьосника, отекващи в съзнанието му.

— Не ми бягай, ДеВир! — долетя викът на Безликия от другата стая. — Така само отлагаш неизбежното!

— Проклет да си и ти — прошепна младият ученик.

Алтън забрави за глупавото заклинание — така или иначе, нямаше да си спомни думите, когато му бяха нужни. Огледа се из стаята за нещо, което да му помогне. Погледът му се спря на нещо необичайно в средата на стената, в една пролука между два големи скрина. Алтън отстъпи няколко крачки назад, за да вижда по-добре, но попадна в обсега на светлината на свещта, в онова неясно поле, в което очите му улавяха не само топлината, но и светлинните отблясъци.

Успя само да различи, че този участък в стената излъчваше постоянна светлина, чийто сив оттенък едва се различаваше от този на камъка. Друга врата? Можеше само да се надява да е така. Върна се бързо в средата на стаята, застана точно срещу предмета и нагоди зрението си от инфрачервения спектър изцяло към светлината.