Читать «Градът на мрака» онлайн - страница 179

Пантерата изгледа с празен поглед Масой; после легна в краката му.

— Признаваш значи, че си се опитал да ме убиеш? — попита Дризт.

Масой измери разстоянието до своя противник. Може би щеше да успее да направи едно заклинание. Може би. Магьосникът беше виждал движенията на младия До’Урден — бързи и сигурни — и не искаше да рискува да бъде нападнат от него, ако можеше да се измъкне по друг начин от това затруднено положение. Дризт не беше извадил ятаганите си, но ръцете му почиваха удобно върху дръжките на смъртоносните им остриета.

— Разбирам — спокойно продължи вторият син. — Домът Хюнет и домът До’Урден ще влязат във война.

— Откъде си разбрал — ужасен от разкритието изтърси Масой без дори да се замисли, че мрачният войн сам го подтикваше да си признае.

— Знам много, но малко ме интересува — отвърна младежът. — Домът Хюнет иска да поведе война срещу моето семейство. Само не мога да разбера причината.

— За да си отмъстят за дома ДеВир! — изкрещя някой отдалеч.

Алтън, подпрял се на сталагмитените възвишения, гледаше право в Дризт.

Усмивка се разля по лицето на Масой. Колко бързо се изравниха силите им.

— Домът Хюнет въобще не се интересува от ДеВир — отвърна вторият син на До’Урден, запазил спокойствие пред лицето на тази развръзка. — Вече достатъчно добре познавам злата природа на расата ни, за да знам, че никой не се интересува от съдбата на другите домове в Мензоберанзан.

— Мен ме интересува — изрева Алтън и отметна качулката от лицето си, разкривайки обезобразените си с киселина черти, които му служеха като прикритие. — Аз съм Алтън ДеВир — единственият оцелял от дома ДеВир! Домът До’Урден ще си плати за престъплението срещу моето семейство, начело с теб!

— Та аз дори не съм бил роден, когато е започнала битката — запротестира Дризт.

— Има ли значение?! — изръмжа последният ДеВир. — Ти си До’Урден, противен До’Урден. Само това има значение.

Масой хвърли фигурката от оникс на земята.

— Гуенивар! — нареди той. — Изчезвай!

Котката погледна към Дризт, който кимна одобрително.

— Изчезвай! — изрева магьосникът Хюнет. — Аз съм твой господар! Не можеш да ми се противопоставяш!

— Ти не притежаваш пантерата — спокойно каза младият мрачен войн.

— А кой тогава? — попита Масой. — Да не би ти?

— Гуенивар — отвърна Дризт. — Тя сама си е господарка. Мислех си, че един магьосник като теб по-добре ще разбира магията около себе си.

С леко ръмжене, което можеше да се приеме като подигравателен кикот, пантерата отскочи от камъка към статуетката, превърна се в мъгла и изчезна в небитието.

Животното премина през тунела, водещ към нейния дом — Звездната равнина. Досега винаги бе копняла бързо да поеме по този път, за да избяга от злите заповеди на господарите си — мрачните елфи. Този път обаче котката се бавеше с всеки скок и се обръщаше назад към малката черна точица, към отдалечаващия се Мензоберанзан.

— Искаш ли да се споразумеем? — попита Дризт.

— Сега ли се сети да се пазариш? — изсмя се Алтън и извади тънкия жезъл, който му беше дала матрона СиНафей.