Читать «Градът на мрака» онлайн - страница 170

Представяше си как той и Закнафейн — неговият баща — ще споделят бъдещето си, без да ги разделят никакви тайни. Заедно те щяха да са непобедими; двойка повелители на меча, свързани от оръжията и чувствата си. Дали домът Хюнет наистина осъзнаваше с какво ще се сблъска? Усмивката изведнъж изчезна от лицето на младежа, когато си представи какво ще се случи: как той и Зак заедно щяха да посичат със смъртоносна лекота членовете — мрачните елфи — от дома Хюнет, как щяха да убиваха собствените си събратя.

Дризт се подпря на стената, за да запази равновесие, почувствал сам безсилието, което от векове терзаеше душата на баща му. Не искаше да прилича на Закнафейн, да живее, за да убива, да съществува, предпазвайки се с насилие, но какъв избор имаше? Да напусне града?

Повелителят на меча се бе уплашил, когато младежът го попита защо не си е тръгнал.

— Къде да отида? — прошепна Дризт, повтаряйки думите на баща си.

Закнафейн бе казал, че са в капан. Сега и младия До’Урден си мислеше същото.

— Къде да отида? — запита се отново. — Да пътувам из Подземния мрак, където моят народ е толкова презиран? Където един мрачен елф е мишена за всичко живо, което го заобикаля? Или на Повърхността, където огненото кълбо ще изгори очите ми, за да не видя собствената си смърт, когато ме връхлетят светлите елфи?

Тези мисли хванаха в капана си Дризт, както бяха задържали и Закнафейн. Къде можеше да отиде един мрачен елф? Кой в Царствата би приел елф с тъмна кожа? Тогава, какъв избор му оставаше — да убива? Да убива събратята си.

Дризт несъзнателно се свлече по каменната стена, отчаян от неяснотата на бъдещето си. Отне му миг, за да разбере, че не е подпрял гърба си в истинска скала, а в нещо друго.

Мрачният войн се опита да отскочи, осъзнал, че не го заобикалят само камъни. Когато се отблъсна от „скалата“, нещо го задържа и той отново се строполи на земята. Преди да е разбрал какво става, Дризт в панически ужас посегна към врата си.

Ръцете му залепнаха здраво за прозрачното влакно, обвило се около шията му. Сега Дризт разбра колко глупаво е постъпил; колкото и да се мъчеше, той не можеше да отлепи дланите си от влакното на пещерния въдичар — риболовеца от Подземния мрак.

— Глупак — сгълча се младия До’Урден, когато усети, че краката му се издигат от пода.

Трябваше да се сети, че може да се случи нещо подобно, трябваше да е по-внимателен, когато излиза сам в пещерите. Но да посяга към нещо с голи ръце — това беше съвсем глупаво! Дризт погледна към ятаганите си, безполезно висящи в своите ножници.

Пещерният въдичар повдигна мрачния елф; издигаше го по високата стена, нагоре към зейналата си паст.

* * *

Масой Хюнет се ухили самодоволно, когато видя Дризт да напуска града. Не му оставаше много време до десетия цикъл на Нарбондел, а матрона СиНафей нямаше да е доволна, ако се провали отново и не успее да унищожи втория син на дома До’Урден. Но сега най-накрая търпението на магьосника беше възнаградено — Дризт беше излязъл сам, беше напуснал града, без да го види никой! Щеше да е толкова лесно.