Читать «Градът на мрака» онлайн - страница 172

Дризт чуваше тракането на осемте ракообразни крака на гладното същество. И преди беше виждал пещерен въдичар, въпреки че тогава чудовището се бе покатерило по скалите и патрулът не бе успял да го хване. Беше си го представял, както си го представяше и сега: с два крайника като ужасни щипки, с които накъсваше жертвата си и поднасяше парчетата й към огромната си паст.

Дризт се обърна към стената, за да види съществото веднага щом то го издърпа до върха. Нетърпеливото тракане се усили и отекна, сякаш едновременно с ударите на сърцето на младия До’Урден. Той достигна ръба на скалата.

Мрачният елф надникна над нея и видя, че се намира само на един или два фута от дългия хобот на чудовището и неговата уста. Щипките се протегнаха напред, за да го сграбчат, преди да е стъпил върху камъка; Дризт нямаше да успее да изрита това създание.

Той затвори очи, молейки се смъртта да е наистина по-добра от бъдещето в Мензоберанзан.

Изведнъж познат рев прекъсна молитвите му.

Миг преди мрачният елф да е стъпил върху ръба на стената, той и пещерният въдичар видяха Гуенивар, стрелкаща се по каменните издатини. Тя или щеше да спаси Дризт, или и двамата щяха да загинат. Пантерата беше стигнала дотук; беше последвала изричната заповед на своя господар, без да осъзнава действията си, подчинявайки се единствено на собствените си инстинкти и на непреодолимия повик на магията. Гуенивар не можеше да се противопостави на силата, от която зависеше собствения й живот… до този момент.

Секунди деляха Дризт от смъртта. При вида на безпомощния мрачен елф в душата на пантерата се надигна неподозирана сила, непредвидена и от създателя на магическата статуетка. Ужасът на този страшен момент дари Гуенивар с нов живот, неподвластен на магията.

Само за миг битката се бе разразила със страшна сила. Котката скочи върху пещерния въдичар и едва не се претърколи — шестте крака на чудовището бяха залепнали здраво за камъка, с помощта на същото лепкаво вещество, с което бе хванат Дризт. Непоколебима, пантерата хапеше и дереше; приличаше на разярено кълбо, опитващо се да пробие твърдата черупка на риболовеца.

Съществото отвърна с щипките си — изви ги към своя гръб с учудваща подвижност и хвана единия преден крак на Гуенивар.

Дризт вече беше свободен; никой не го дърпаше — чудовището беше заето.

Щипките разкъсаха меката плът на пантерата, но кръвта й не беше единствената тъмна течност, обливаща гърба на пещерния въдичар. Силните нокти пробиха черупката на съществото; големите зъби се забиха в тъканта под нея. Кръвта на риболовеца оплиска камъка, а краката му загубиха стабилността си.

Дризт видя как лепкавото вещество под тях започна да се разтваря, при допира с кръвта и разбра какво ще се случи, ако струйка от нея преминеше през влакното, което го държеше. Трябваше да е готов за действие, когато му се удадеше възможност; трябваше да е готов да помогне на Гуенивар.