Читать «Градът на мрака» онлайн - страница 171

Нетърпелив, Масой извади фигурката от оникс от джоба си и я хвърли на земята.

— Гуенивар! — извика той и погледна към най-близкия сталагмитен дом, за да види дали не го е чул някой.

Тъмният дим се появи и след секунда прие формата на черна пантера. Магьосникът потърка доволно ръце, възхитен от себе си и от пъкления план, който беше замислил — ироничния край на героизма на Дризт До’Урден…

— Имам задача за теб — каза Масой на котката. — И тя едва ли ще ти хареса!

Гуенивар се отпусна на земята и се прозина, сякаш магьосникът не й казваше нищо ново.

— Твоят другар отиде да патрулира — обясни Хюнет и посочи към тунелите. — Сам. Прекалено е опасно.

Заинтересована, пантерата изведнъж се изправи.

— Дризт не бива да излиза сам в тези коридори. Може да го убият — продължи той, а злите нотки в гласа му подсказаха на котката какви са намеренията му.

— Върви, моя Гуенивар — меко каза Масой. — Намери го, там някъде в мрака и го убий!

Магьосникът наблюдаваше реакцията й — ужасът, който й бе причинил. Пантерата стоеше вкаменена, също като фигурката, която той използваше, за да я повика.

— Върви! — заповяда той. — Не можеш да се противопоставиш на заповедите на своя господар! Аз съм твоят господар, глупаво животно! Изглежда често го забравяш!

Гуенивар се опитваше да устои, но не след дълго повикът на магията и заповедите на нейния повелител надделяха. Тя пое с неохота, но после, теглена от първичния си инстинкт на ловец, премина през омагьосаните статуи, охраняващи входа на тунела, откри миризмата на Дризт и се спусна напред по следите му.

* * *

Разочарован от действията на Масой, Алтън ДеВир се сниши зад големия сталагмит. Този Хюнет щеше да остави котката да свърши всичко вместо него и Безликият нямаше да види смъртта на Дризт До’Урден!

Алтън завъртя в ръцете си могъщия жезъл, който му бе дала матрона СиНафей в нощта, в която бе тръгнал след нейния син. Изглежда този предмет нямаше да му послужи.

И все пак, магьосникът се успокои. Щеше да има много възможности да изпробва новия си жезъл — домът До’Урден имаше и други членове.

* * *

Докато се влачеше нагоре по стената, Дризт се съпротивляваше — риташе, въртеше се, подлагаше раменете си под всяка издатина в напразни усилия да спре опъващото се влакно на пещерния въдичар. От самото начало знаеше, че не може да спре никъде, но инстинктите му на боец не му позволяваха да се откаже.

Стигнал до средата на стената — почти на трийсет фута от каменния под — с едно разкървавено рамо и с другото ожулено, Дризт реши да се предаде на съдбата. Ракообразното чудовище го чакаше в края на влакното и, ако имаше някакъв шанс да се справи с него, то щеше да е миг преди то да го е погълнало. Сега Дризт можеше само да чака и да се надява.

Може би смъртта беше за предпочитане пред живота сред мрачните елфи, хванати в злия капан на собственото си общество. Дори Закнафейн — толкова силен, влиятелен и мъдър — не бе успял да приеме съществуването си в Мензоберанзан. Нима Дризт щеше да може?

Мрачният елф спря да се самосъжалява, когато изведнъж изкачването му промени посоката си, когато се показа краят на последната каменна издатина. Инстинктите на боец отново се пробудиха в душата му. Пещерният въдичар можеше да го изяде, но не и преди да е забил ботуша си в очите му!