Читать «Градът на мрака» онлайн - страница 168

— Той е толкова обещаващ! — изстена най-голямата дъщеря. — Как ми се искаше да бе научил мястото си, цената си. Може би…

— Да го пожалим?! — тросна се матроната. — Да не проявиш милост, която да обиди Лот още повече?

— Не, матрона-майко — отвърна Бриса. — Просто се надявах, че ще можем да използваме Дризт за в бъдеще, както използвахме Закнафейн. Повелителят на меча остарява.

— Предстои ни да влезем във война, дъще — напомни й Малис. — Лот трябва да е доволна от нас. Твоят брат сам си е заслужил тази съдба; сам е взимал решения за постъпките си.

— Взимал е неправилни решения.

* * *

Тези думи, се стовариха върху Закнафейн с по-голяма сила, отколкото кракът на Дризт. Повелителят на меча захвърли оръжието си в ъглите на стаята и се втурна към младия До’Урден. Прегърна го толкова силно, че трябваше да минат няколко секунди преди вторият син да осъзнае какво става.

— Ти си оцелял! — каза Зак, а гласът му се задавяше от сълзи. — Оцелял си в Академията, където загинаха всички останали!

Дризт колебливо отвърна на прегръдката, но още не можеше да разбере силните чувства, които разтърсваха неговия учител.

— Сине мой!

Младият До’Урден едва не припадна, потресен от признанието. Винаги беше подозирал, че това е истина, а сега знаеше, че не е единственият в този мрачен свят, който не може да търпи коварната същност на мрачните елфи. Вече не беше сам.

— Защо? — попита Дризт и отблъсна Закнафейн на малко разстояние. — Защо си останал тук?

Възрастният елф го погледна скептично.

— Къде можех да отида? Никой, нито дори повелителите на меча, не могат да оцелеят дълго в пещерите на Подземния мрак. Из тях бродят прекалено много чудовища, прекалено много раси, жадуващи кръвта на мрачните елфи.

— Сигурно си имал възможност.

— Повърхността ли? Всеки ден да търпя болезнения огнен ад? Не, синко. Аз съм в капан, както и ти.

Дризт се страхуваше от тези думи. Страхуваше се, че баща му няма да знае как да разреши дилемата на своя син — дилемата на неговия живот. Може би нямаше разрешение.

— Ще се справиш добре в Мензоберанзан — успокои го Закнафейн. — Ти си силен; матрона Малис ще ти осигури добра длъжност, в която да развиваш своите умения, ще ти осигури всичко, което пожелаеш.

— И да живея като убивам, както ти си живял? — попита Дризт, без да може да прикрие гнева в думите си.

— Имаме ли друг избор? — отвърна баща му, загледан в студения, безчувствен каменен под.

— Аз не убивам мрачни елфи — заяви категорично младежът.

Зак го погледна.

— Ще започнеш — увери го той. — В Мензоберанзан или убиваш, или падаш убит.

Дризт отмести погледа си настрана, ала думите на баща му го преследваха — от тях той не можеше да избяга.

— Няма друг начин — меко продължи Повелителят на меча. — Такъв е нашият свят. Такъв е животът ни. Бягал си от него толкова дълго, ала скоро ще разбереш, че късметът ти не е вечен.

Той сграбчи сина си за брадичката, за да го накара да го погледне в очите.

— Иска ми се да беше различно — честно си призна Зак, — но и този живот не е чак толкова лош. Не страдам, когато убивам мрачни елфи. Приемам тяхната смърт като избавление от покварения им живот. Ако наистина толкова обичат своята Лот, поне да ги заведа при нея! — изведнъж усмивката на Зак секна. — Но с децата не е така — прошепна той. — Често чувам писъците на умиращи деца, макар че — заклевам се — никога съм причинявал смъртта на дете. Винаги съм се чудил дали и те са злобни — злобни по рождение. Или бремето на мрачния ни свят е толкова тежко, че са принудени да станат противни и зли, като всички мрачни елфи.