Читать «Градът на мрака» онлайн - страница 150

— Доведи я — нареди водачът на патрула. — Тя може да открие Дризт по миризмата.

— Не мога… имам предвид — запелтечи Масой.

— Веднага, магьоснико! Да не искаш да кажа на управляващия съвет, че няколко свиърфнебли са избягали, защото си отказал да ни помогнеш?!

Без да знае какво ще се случи, младият Хюнет хвърли фигурката на земята и призова Гуенивар. Дали земният дух бе унищожил котката? Леката мъгла се появи и за секунди прие веществената си форма — превърна се в тялото на пантерата.

— Добре — каза Дайнин и посочи към тунела.

— Намери Дризт! — нареди Масой на Гуенивар.

Тя подуши наоколо, после отскочи към малкия проход, а патрулът на мрачните елфи тихо я последва.

* * *

Дризт бавно започна да идва в съзнание и промълви:

— Къде… — той усети, че е седнал и че китките му са вързани.

Малка, но безспорно силна ръка го хвана за косата и грубо го издърпа назад.

— Тишина! — дрезгаво прошепна Белвар.

Дризт остана много учуден — това същество говореше неговия език. Надзирателят на миньорите остави младия До’Урден и се върна при останалите свиърфнебли.

Мрачният войн скоро разбра, че тази групичка гномове бе успяла да избяга — намираха се в ниска стая и всички се движеха много напрегнато.

Свиърфнеблите започнаха тихо да обсъждат нещо на родния си език, ала Дризт не разбираше думите им. Гномът, който му бе наредил да пази тишина, очевидно беше водачът на групата. Един свиърфнебъл му зададе свадлив въпрос. Друг изгрухтя съгласието си и каза нещо грубо, обръщайки злите си очи към младия До’Урден, но водачът го удари силно по гърба и го отпрати през единия от двата изхода на подземната ниша. После нареди на останалите гномове да заемат отбранителни позиции и се върна при Дризт.

— Идваш с нас в Блингденстоун — внимателно изговори той.

— А после? — попита мрачният елф.

Белвар сви рамене.

— Кралят ще реши. Ако не ми причиняваш неприятности, ще те пусна да си идеш.

Дризт скептично се изсмя.

— Хубаво тогава — каза надзирателят. — Ако кралят нареди да те убият, ще се погрижа да е с един точен удар.

Младият До’Урден отново се засмя.

— Да, но мислиш, че ти вярвам? — попита той. — Измъчвай ме сега, забавлявай се. Нали такава е злата ви природа!

Белвар понечи да го удари, но спря ръката си.

— Свиърфнеблите никого не подлагат на мъчения — каза с по-силен глас, отколкото бе нужно. — Мрачните елфи го правят! — той се отдалечи, но отново се обърна, за да потвърди обещанието си. — С един точен удар.

Дризт повярва на искрения глас на този гном и трябваше да приеме обещанието му като акт на милосърдие от страна на свиърфнеблите. Ако това същество бе попаднало в ръцете на мрачните елфи, едва ли някой щеше да се смили над него. Заинтригуван от водача, вторият син на До’Урден искаше да научи повече за него, но той отново го оставяше.

— Как си научил нашия език? — попита Дризт.

— Гномовете не са глупави — отвърна Белвар, без да разбира накъде бие младежът.

— Нито пък мрачните елфи — искрено каза младият войн, — но не съм чувал никой в моя град да говори на езика на свиърфнеблите.

— Навремето имаше един мрачен елф в Блингденстоун — обясни гномът, сега заинтригуван от Дризт толкова, колкото и младежът от него.