Читать «Градът на мрака» онлайн - страница 138

Ала образите не го напускаха — угасналият пламък в очите на детето, надвесило се над трупа на своята майка; ужасеното и изкривено от болка лице на жената в момента, в който Шар Надал бе сложил край на живота й. Светлите елфи бяха там — в съзнанието на Дризт и той не можеше да ги прогони. Крачеха до него, докато той се луташе из коридорите и изглеждаха така истински, както когато отрядът бе прекъснал веселата им песен.

Дризт се чудеше дали някога отново ще бъде сам. Със сведен поглед, погълнат от собственото си усещане за загуба и празнота, той се луташе, без да знае къде отива. Неочаквано сви в един коридор и се блъсна в някого. Сепнат, вторият син на До’Урден отскочи назад и видя, че пред него стои Закнафейн.

— Ти се върна у дома — вяло отбеляза Повелителят на меча, прикрил с безизразен поглед силните чувства, бушуващи в душата му.

Дризт се запита дали би могъл да прикрие добре собственото си изражение.

— Само за ден — отвърна равнодушно младежът, въпреки че бе разгневен на Закнафейн толкова, колкото и той на него.

Откакто Дризт бе видял яростта на мрачните елфи със собствените си очи, деянията на Повелителя на меча започнаха да му се струват още по-непростими и зли.

— Патрулът ни излиза веднага щом светлината на Нарбондел обяви началото на новия ден.

— Толкова рано? — изненада се Зак.

— Призоваха ни — отвърна младежът и понечи да си тръгне.

Възрастният елф го хвана за ръката.

— Като редовен патрул? — попита той.

— Не, изпращат ни в определен район. Открили са активност в източните тунели.

— Значи героите са призовани — подсмихна се Зак.

Дризт не отвърна веднага. Беше ли усетил сарказъм в гласа на учителя? Завист, може би — Дризт и Дайнин отиваха да се бият, докато той оставаше затворен в дома До’Урден, за да изпълнява задълженията си. Нима беше толкова кръвожаден, че не можеше да приеме задачите, които му бяха възложени?

Той беше обучил и Дризт, и Дайнин. И още стотици младежи — беше ги превърнал в хищници, в убийци.

— Колко дълго няма да си тук? — продължи Закнафейн, заинтересуван от отсъствието на младежа.

Вторият син сви рамене.

— Седмица най-много.

— А после?

— После у дома.

— Това е добре — заяви Зак. — Ще се радвам отново да те видя в дома До’Урден.

Дризт въобще не повярва на думите му.

Изведнъж учителят го удари по рамото с рязко движение, предназначено да провери рефлексите на младия войн. Изненадан Дризт не отговори на предизвикателството и не го прие като заплаха — просто не беше сигурен в намеренията на чичо си.

— В тренировъчната зала може би? — попита Зак. — Аз и ти, както правехме на времето.

Невъзможно! Младежът искаше да изкрещи. Вече никога — нищо — няма да е както преди. Но той премълча тези мисли и кимна в съгласие.

— Ще се радвам — отвърна и се зачуди какво ли удоволствие ще изпита, ако накълца Закнафейн.

Дризт знаеше истината за същността на своя народ и беше безсилен да я промени, но можеше да промени нещо друго — собствения си живот. Ако унищожи Повелителя на меча — най-голямото му разочарование — можеше да се изолира от покварената реалност, която го заобикаляше.